Битката за Лабиринта

Тайсън отскочи назад. Змиите в косата на Кампе се гърчеха разгневени, пепелянките по краката й стрелкаха езици във всички посоки. От странните лица на корема й изскочи лъв и изрева.

Докато тичахме обратно към килиите, за миг обърнах глава и видях как Тайсън вдига една сергия със сладолед и я хвърля по чудовището. Разлетяха се пръски сладолед и отрова, по змиите в косата на Кампе полепнаха парченца плодове и ядки.

— Не мога повече — изохка Бриарей.

— Тайсън рискува живота си, за да ти помогне! — изкрещях аз. — Ще се справиш!

Вече бяхме пред килиите. Чу се гневен рев. Хвърлих поглед през рамо, Тайсън тичаше с всички сили към нас, преследван от омазаната със сладолед и окичена с тениски Кампе. Върху изскочилата от корема й мечешка глава накриво бяха кацнали пластмасови слънчеви очила.

— По-бързо! — подкани ни съвършено ненужно Анабет.

Стигнахме до килията, през която бяхме дошли, само че сега стената беше абсолютно гладка — нямаше и следа от скалата, с която бяхме запушили входа.

— Потърси знака! — заповяда Анабет.

— Ето го! — Гроувър докосна една драскотина и тя се превърна в гръцката буква делта Δ. Знакът на Дедал засия в синьо и в каменната стена се отвори врата.

Времето ни изтичаше. Тайсън летеше към нас, а ятаганите на Кампе свистяха във въздуха над главата му, поваляйки решетки и зидове.

Бутнах Бриарей в Лабиринта, след него се шмугнаха Анабет и Гроувър.

— Ще се справиш! — извиках на Тайсън, но още в същия миг си дадох сметка, че нямаше да успее. Кампе го настигаше. Вдигна ятаганите си. Трябваше да й отвлека вниманието. Натиснах часовника си и той се превърна в бронзов щит. Засилих се и го метнах срещу чудовището.

ФРАС! Щитът се стовари в лицето на Кампе и за секунда тя се спря, което беше напълно достатъчно Тайсън да профучи край мен в зейналия проход. Последвах го.

Кампе се хвърли след нас, но закъсня. Каменната врата се затвори и вълшебната й сила ни спаси. Проходът се разтресе от ударите на чудовището и от гръмовния му рев. Без да се помайваме, ние хукнахме напред в мрака. За пръв (и последен) път се радвах да бъда отново в Лабиринта.

Осма глава Стигаме до чудовищното ранчо

Спряхме да починем в една пещера с водопади. В средата имаше яма, пълна с вода, край която обикаляше хлъзгава тясна пътека. По четирите стени се стичаше вода от големи тръби и се спускаше в ямата, чието дъно не се виждаше дори и на светлината на фенерчето.

Бриарей се отпусна немощно край стената. Гребна с десетина шепи и си наплиска лицето.

— Тази яма отива в Тартар — прошепна той. — Би трябвало да скоча в нея, за да не съм ви в тежест.

— Не говори така — отвърна Анабет. — Може да дойдеш с нас в лагера. Да ни помогнеш да се подготвим за войната. Ти най-добре знаеш как да победим титаните.

— Нищо не мога да ви дам — поклати глава сторъкият. — Всичко съм загубил.

— А братята ти? — обади се Тайсън. — Другите двама сигурно все още са високи до небето! Може да те заведем при тях.

Изражението на Бриарей стана печално.

— Тях вече ги няма. Стопиха се.

Водопадите боботеха. Тайсън заби поглед в ямата и премига, за да спре сълзите си.

— Как така са се стопили? — попитах аз. — Мислех, че чудовищата са безсмъртни, също като боговете.

— Пърси — обади се тихо Гроувър, — дори и безсмъртието си има граници. Понякога… понякога чудовищата потъват в забвение и губят волята си да бъдат безсмъртни.

Зачудих се дали не си мислеше за Пан. Спомних си как Медуза беше казала, че сестрите й, другите две горгони, са починали и тя е останала сама. Миналата година Аполон беше споменал, че старият бог Хелиос изчезнал, като му оставил задълженията си на бог на Слънцето. Не се бях замислял за това, но сега, като гледах Бриарей, си дадох сметка колко е ужасно да си толкова стар — на хиляди и хиляди години, и абсолютно сам.

— Трябва да вървя — рече Бриарей.

— Армията на Кронос ще нападне лагера — каза Тайсън. — Имаме нужда от теб.

Сторъкият увеси глава.

— Не мога, циклопе.

— Ти си силен!

— Вече не съм.

Бриарей се изправи.

— Хей! — Хванах една от ръцете му и го дръпнах настрани, където водата щеше да заглуши думите ни. — Бриарей, имаме нужда от теб. Ако не си забелязал, Тайсън вярва в теб. Рискува живота си, за да те спаси.

Набързо му разказах всичко — за намеренията на Люк да нападне лагера, за входа на Лабиринта, работилницата на Дедал, златния ковчег на Кронос.

Но той поклати глава.

— Не мога. Няма как да направя пистолет, който да спечели тази игра. — И той сви стоте си ръце в юмруци с протегнати напред показалци и вдигнати палци.

— Може би точно заради това се стопяват чудовищата — рекох. — Не защото простосмъртните спират да вярват в тях, а защото вие просто сами се отказвате.

Кафявите му очи се впиха в мен. Лицето му отново се промени в изражение, което ми беше добре познато — срам. След това Бриарей се обърна и уморено потъна в сенките.

Тайсън се разхлипа.

— Не плачи — Гроувър нерешително го потупа по рамото, което за него беше върховна проява на смелост.

Тайсън кихна.

— Как да не плача, козльо? Той беше моят герой!

Напразно се чудех какво да сторя, за да го ободря.