Битката за Лабиринта

Някой плачеше. Чуваше се и още нещо — дрезгав глас нареждаше на непознат език. Думите звучаха странно, като въртящи се в барабан на пералня камъни.

— На какъв език говори? — прошепнах.

Тайсън се ококори.

— Не може да бъде!

— Какво? — попитах аз.

Той сграбчи решетките и ги изви така, че дори и възрастен циклоп можеше да мине през образувалата се пролука.

— Почакай! — извика Гроувър.

Тайсън обаче изобщо не му обърна внимание. Хукнахме след него. Затворът тънеше в мрак, само няколко флуоресцентни лампи мъждукаха над главите ни.

— Знам къде сме — заяви изведнъж Анабет. — Това е Алкатрас!

— Онзи остров край Сан Франциско?

Тя кимна.

— От училище са ни водили на екскурзия там. Сега е музей.

Трудно ми беше да повярвам, че сме изскочили от Лабиринта в другия край на страната, но пък Анабет беше живяла цяла година в Сан Франциско, за да държи под око връх Тамалпаис от другата страна на залива. Сигурно знаеше за какво говори.

— Не мърдайте! — изсъска Гроувър.

Но Тайсън продължи напред. Гроувър го сграбчи за ръката и го дръпна с всичка сила.

— Спри! — прошепна той. — Не го ли виждаш?

Проследих накъде сочеше и стомахът ми се сви. От другата страна на плаца, на пътеката пред килиите на втория етаж, стоеше най-ужасното чудовище, което бях срещал до този момент.

Приличаше на кентавър с глава на жена. Но долната му част не беше на кон, а на дракон — дълго поне десет метра черно люспесто тяло с огромни нокти и бодлива опашка. По краката му се увиваха гъвкави израстъци като ластари на лоза, но всъщност това бяха змии — стотици пепелянки съскаха, гърчеха се и стрелкаха раздвоените си езици на всички страни. Косата на жената също беше от змии, като на Медуза. А най-странното беше, че на кръста й, там, където той преминаваше в драконовско туловище, кожата постоянно шаваше и от нея изскачаха животински глави — свирепо озъбен вълк, мечка, лъв, — все едно чудовището носеше колан, на който се редуваха да се появяват различни създания. Имах чувството, че гледах нещо недовършено, нещо невероятно древно, създадено в зората на историята, когато формите още не са били изчистени и ясни.

— Тя е! — простена Тайсън.

— Наведете се! — заповяда Гроувър.

Клекнахме в сенките. Чудовището като че ли не ни беше забелязало. То говореше на някого в една от килиите. Точно оттам идваше плачът. Жената дракон рече нещо на странния си груб език.

— Какво казва? — прошепнах аз. — Какъв е този език?

— Най-древният език — отвърна разтреперан Тайсън, — на който майката Земя е говорила с титаните и… с другите си деца. Преди да се появят боговете.

— Ти разбираш ли я? — попитах. — Можеш ли да преведеш?

Тайсън притвори очи и заговори с ужасяващ дрезгав женски глас:

— Ще служиш на господаря на страданието!

Анабет се сви.

— Побиват ме тръпки, когато го прави!

Като всички циклопи, Тайсън имаше изключително остър слух и умееше да имитира гласове. Когато заговореше с чужд глас, все едно изпадаше в транс.

— Няма да се подчиня! — рече той с дълбок плътен глас.

После отново заговори с гласа на чудовището:

— В такъв случай с радост ще продължа мъченията ти, Бриарей. — Тайсън произнесе името толкова сподавено, че едва го чух. За първи път го виждах така развълнуван, че да не успее да поддържа имитацията на чуждия глас. — Първият ти плен ще ти се стори песен в сравнение с това, което те очаква сега! Помисли си хубаво, докато се върна.

Жената дракон се отправи към стълбището, пепелянките по краката й така съскаха, че все едно носеше шушкаща сламена пола. Разпери криле — едва сега забелязах, че от двете страни на драконовското туловище имаше огромни ципести криле — и литна над плаца. Свихме се в сенките. Чудовището прелетя над нас, в лицето ме удари горещ дъх с миризма на сяра, и изчезна.

— Ууужас — заекна Гроувър. — Това е най-силното чудовище, което съм срещал досега!

— Най-страшният кошмар на циклопите — прошепна Тайсън. — Кампе.

— Кой? — попитах аз.

Той преглътна.

— Всеки циклоп я знае. С нея ни плашат като деца. Тя е била пазачът на затвора, където са ни държали в лошите години.

Анабет кимна.

— Сетих се. Когато се възцарили, титаните затворили първите деца на Уран и Гея — циклопите и хекатонхейрите.

— Хека… какво? — премигах аз.

— Сторъките — отвърна тя. — Така са наречени, защото… ами защото имат по сто ръце. Те са по-големите братя на циклопите.

— И са невероятно могъщи! — обади се Тайсън. — Непобедими! Високи до небето. Толкова са силни, че могат да съборят планините с голи ръце!

— Чудесно — кимнах. — Стига да не си планина, разбира се.

— Кампе е била техният пазач — рече той. — По заповед на Кронос. Държала ги затворени в Тартар и ги измъчвала, докато не се появил Зевс. Той убил Кампе и освободил циклопите и сторъките, за да му помогнат в борбата срещу титаните.

— А сега Кампе се е върнала — рекох.

— Лошо — обобщи с една дума положението Тайсън.

— И кой е в онази килия? — попитах. — Спомена някакво име…

— Бриарей! — Той изведнъж живна. — Бриарей е от сторъките. Те са високи до небето и…

— Да, да — прекъснах го аз. — И могат да съборят планините с голи ръце.