Битката за Лабиринта

— Точно така. — Хера впи поглед в избледнелите стенописи на олимпийските богове. — В тези тежки времена дори и боговете губят кураж. Започват да държат на дребнави, глупави неща. Забравят за цялото, превръщат се в егоисти. Но, както знаете, аз съм закрилница на брака. Уповавам се на постоянството. Човек трябва да надмогне крамолите и хаоса, да не губи надежда. Никога да не забравя целта си.

— А каква е вашата цел? — попита Анабет.

Богинята се усмихна.

— Да не допусна семейството ми да се разпадне, разбира се. А в момента най-добрият начин за това е да помогна на вас. Страхувам се, че Зевс не ми позволява да се намесвам много. Но веднъж на век-два, когато начинанието на героя е особено скъпо на сърцето ми, моят съпруг ми дава правото да изпълня едно желание.

— Желание?

— И преди да го изречеш, позволи ми първо да ти дам няколко съвета. Знам, че търсиш Дедал. Неговият лабиринт е загадка и за мен самата. Но ако искате да узнаете съдбата му, най-добре идете в пещите на сина ми Хефест. Дедал е велик изобретател, човек по неговия вкус. Едва ли има друг простосмъртен, на когото Хефест толкова да се е възхищавал. Ако някой е поддържал връзка с Дедал и може да ви каже какво е станало с него, това е Хефест.

— Но как да стигнем при него? — попита Анабет. — Точно това е желанието, което ще отправя към вас: да ни помогнете да се ориентираме в Лабиринта.

Хера като че ли изглеждаше разочарована.

— Така да бъде. Но знай, че си пожела нещо, с което така или иначе вече разполагаш.

— Как така?

— Средството за ориентиране в Лабиринта вече е на твое разположение. — Тя се обърна към мен. — Пърси знае за какво говоря.

— Така ли? — изненадах се аз.

— Не е честно! — възкликна Анабет. — Защо не ни кажете какво е то?

Хера поклати глава.

— Едно е да разполагаш с нещо, друго е да имаш мозъка да го използваш. Сигурна съм, че майка ти Атина би се съгласила с мен.

В залата отекна отглас от гръм, стоварил се някъде далеч от нас. Хера се изправи.

— Това беше за мен. Зевс губи търпение. Помисли хубаво над думите ми, Анабет. Намери Хефест. Сигурно ще се наложи да минете през ранчото. Но не се бавете дълго там. И използвайте всичко, с което разполагате, колкото и обикновено да ви се струва.

Вдигна ръка към двете врати и те изчезнаха, на тяхно място се появиха отворите на два прохода.

— И едно последно нещо, Анабет. Днес отложих твоя избор, но все някога ще трябва да го направиш. Както каза Янус, рано или късно ще се наложи да вземеш решение. Сбогом!

Хера се превърна в бял дим. С нея изчезна и храната, и сандвичът, който Тайсън тъкмо поднасяше към устата си, се стопи във въздуха. Водата във фонтана замлъкна. Мозайката по стените потъмня и отново се покри с прах. Залата си върна предишния мрачен облик.

Анабет ядосано тропна с крак.

— И каква помощ беше това? „Вземете си сандвичи. Пожелайте си нещо. О, сами се оправяйте! Чао!“

— Чао — повтори тъжно Тайсън, гледайки празната чиния.

— Тя каза, че Пърси знае за какво става дума — обади се Гроувър.

Всички се обърнаха към мен.

— Но не е така — рекох. — Нямам представа за какво говореше.

Анабет въздъхна.

— Добре. Не ни остава нищо друго, освен да продължим.

— Накъде? — попитах. Чудех се дали да не разпитам по-подробно Анабет за избора пред нея, за който беше споменала Хера, но в този миг Гроувър и Тайсън едновременно скочиха и застанаха един до друг, все едно го бяха репетирали.

— Наляво! — извикаха те в един глас.

Анабет се намръщи.

— Защо?

— Защото от десния коридор идва нещо — отвърна Гроувър.

— При това огромно — добави Тайсън. — И бързо.

— Значи наляво — кимнах аз и поехме по тъмния коридор.

Седма глава Тайсън организира бягство от затвора

Добрата новина: левият тунел беше прав, без завои, извивки и разклонения. Лошата новина: свършваше в задънена улица. Изминахме тичешком петдесетина метра и пред нас се изпречи голяма скала. Зад гърба ни отекваха стъпки и тежко дишане. Нещо — със сигурност не беше човек — ни преследваше по петите.

— Тайсън — рекох, — можеш ли…

— Да! — Той се засили и удари с рамо скалата с такава сила, че целият проход се разтресе. От тавана се посипа прах.

— Побързай! — извика Гроувър. — Внимавай да не срутиш всичко, но побързай!

Най-накрая скалата се отмести с ужасяващо стържене. Тайсън я избута навътре и ние влязохме след нея.

— Да я върнем обратно! — заповяда Анабет.

Подредихме се от другата страна на скалата и натиснахме с всички сили. Бутнахме я на мястото й, запечатвайки отвора. Онова, което ни преследваше, изръмжа недоволно.

— Затворихме го! — обявих доволно.

— Или по-скоро себе си затворихме — поправи ме Гроувър.

Обърнах се. Намирахме се в малко помещение с бетонни стени и тежка врата с метални решетки. Бяхме се озовали в затворническа килия.

— Какво е това, в името на Хадес? — Анабет дръпна решетката. Тя не помръдна. През пречките се виждаха поне три етажа с килии, подредени в кръг около бетониран плац.

— Затвор — отвърнах. — Тайсън може да се опита да…

— Шшшт! — спря ме Гроувър. — Чуйте!