Битката за Лабиринта

След вечеря Квинт нареди да си сложим бойните доспехи, все едно щяхме да играем на „Плени знамето“, но настроението на лагерниците беше много по-сериозно. По някое време през деня складираните на арената сандъци бяха изчезнали и аз подозирах, че съдържанието им вече е пуснато в гората.

— Така — заяви учителят по фехтовка, седнал на масата на подиума. — Елате насам.

Беше облечен с черна броня и заради сивата си коса на светлината на факлите приличаше на призрак. Госпожа О’Лиъри доволно обикаляше наоколо и събираше огризки от вечерята.

Ще се разделите на отбори по двама — заобяснява Квинт. Избухна шумотевица, всеки задърпа приятеля си и се разразиха караници, и той повиши глас: — Отборите са вече определени!

— Ооооо! — изригна недоволен възглас.

— Целта е да вземете златния лавров венец и да останете живи. Венецът е в копринена торбичка, завързана на гърба на едно от чудовищата. Чудовищата са шест. Всяко има на гърба си копринена торбичка. Само в една от тях има венец. Който първи намери венеца, печели. И, разбира се, трябва да убиете чудовището, без да загинете.

Разнесоха се оживени коментари. Задачата изглеждаше проста. Всеки от нас се беше изправял срещу чудовища и ги беше побеждавал. Нали точно за това тренирахме в лагера.

— Сега ще чуете отборите — продължи Квинт. — Нямате право на размени. И без мрънкане и оплакване!

— Баф! — Госпожа О’Лиъри зарови муцуна в една чиния с пица.

Учителят извади един дълъг папирус и зачете имената. Бекендорф беше със Силена Берегард, което видимо чудесно устройваше сина на Хефест. Братята Травис и Конър Стол бяха заедно. Никаква изненада — двамата бяха неразделни. Клариса щеше да е с Лий Флетчър от хижата на Аполон — отличничка по ръкопашен бой в комбинация с майстор на лъка, доста труден за побеждаване отбор. Квинт изреди още няколко имена и след това прочете:

— Пърси Джаксън и Анабет Чейс.

— Супер! — ухилих се аз.

— Завързал си накриво нагръдника си — отвърна Анабет и ми помогна да го оправя.

— Гроувър Андъруд — продължи Квинт — и Тайсън.

Гроувър едва не изскочи от козята си кожа.

— Какво? Но…

— Не, не — замърмори Тайсън. — Станала е някаква грешка. Козльото…

— Без оплаквания! — заповяда Квинт. — Разделете се по двойки. Имате две минути, за да се приготвите.

Тайсън и Гроувър едновременно ме погледнаха умоляващо. Опитах се да им кимна насърчително и им дадох знак да застанат един до друг. Тайсън кихна. Гроувър притеснено загриза дървената си тояга.

— Ще се оправят — успокои ме Анабет. — Хайде, да вървим! Трябва да измислим как да не загинем.

Когато навлязохме в гората, все още не се беше стъмнило напълно, но в сенките на дърветата все едно беше полунощ. И освен това беше студено, дори и през лятото. Почти веднага с Анабет попаднахме на следи от нещо многокрако и поехме по тях.

Прескочихме едно поточе и чухме някъде наблизо да пращят клони. Скрихме се зад една скала и след миг видяхме братята Стол, които си проправяха път през гъсталака с ругатни. Баща им беше богът на крадците, но в прокрадването те бяха като водни биволи.

След като братята отминаха, навлязохме по-дълбоко в западната част на гората, където обикновено се спотайваха дивите зверове. Стигнахме до една козирка над заблатено езерце, когато изведнъж Анабет заяви:

— Тук спряхме да го търсим.

В първия момент не се сетих за какво говореше, но после ми прищрака. Тук бяхме преустановили издирването на Нико ди Анджело през зимата. С Гроувър и Анабет се бяхме спрели точно на тази скала и аз ги убедих да не казват на Хирон, че Нико е син на Хадес. Тогава бях сигурен, че постъпвам правилно. Исках да скрия истината. Възнамерявах да го открия и да го възмездя за случилото се със сестра му. А сега, шест месеца по-късно, все така нямах никаква идея как да го намеря. Усещах горчивия вкус на поражението в устата си.

— Снощи го видях — рекох.

Анабет вдигна вежди.

— Как така?

Разказах й за обаждането по Ирида. След като свърших, тя зарея поглед в сенките.

— Призовава мъртвите, значи. Това не е хубаво.

— Онази сянка му даваше лоши съвети — отвърнах. — Караше го да потърси отмъщение.

— Сенките на мъртвите са лоши съветници. Преследват свои цели. Хранят стари вражди. И освен това мразят живите.

— Нико ще се опита да се изправи срещу мен — рекох. — Духът спомена за някакъв лабиринт.

Тя кимна.

— Това решава въпроса. Трябва да се заемем с Лабиринта.

— Не съм толкова сигурен — измърморих смутено. — Чудно ми е само кой е поръчал обаждането по Ирида? След като Нико не знаеше, че ги виждам…

В гората изпращя счупен клон. Разшумяха се сухи листа. Нещо голямо вървеше сред дърветата от другата страна на хълма.

— Това със сигурност не са братята Стол — прошепна Анабет.

Двамата извадихме мечовете си.

Промъкнахме се до Юмрука на Зевс, голяма купчина скали в средата на западната част на гората. Тази естествена природна забележителност беше предпочитано място за срещи на лагерниците по време на лов, но сега наоколо нямаше никого.

— Ей там — прошепна Анабет.

— Не — спрях я аз. — Зад нас!