Битката за Лабиринта

Мъжът беше едър, с бяла коса, сламена каубойска шапка и сплетена бяла брада — нещо като каубойският вариант на Дядо Коледа, само че ужасно вбесен. Беше облечен с джинси, тениска с надпис „Не се шегувай с Тексас“ и яке с отрязани ръкави, за да се виждат мускулите му. На десния му бицепс имаше татуировка на кръстосани мечове. В ръката си държеше пастирска тояга с размерите на ракета с ядрена бойна глава, от която стърчаха десетсантиметрови искрящи шипове.

— Долу, Ортрос! — заповяда той на кучето.

Кучето изръмжа за последен път, колкото да подчертае симпатиите си към нас, и се върна в нозете на стопанина. Мъжът ни огледа преценяващо от главата до петите, стиснал здраво тоягата си.

— Какво ни е довял вятърът? — измърмори той. — Крадци на говеда, а?

— Обикновени пътници — отвърна Анабет, — тръгнали на подвиг.

Едното му око трепна.

— Полубогове, а?

— Как поз… — понечих да попитам аз, но Анабет ме дръпна да си замълча и продължи:

— Аз съм Анабет, дъщеря на Атина. Това е Пърси, син на Посейдон. Гроувър е сатир. А Тайсън…

— Циклоп — прекъсна я мъжът. — Да, не съм сляп. Обърна се и ме изгледа мрачно. — И познавам отдалеч полубоговете, защото и аз съм от тях, синко. Аз съм Евритион, пастирът на ранчото. Син на Арес. И вие ли идвате от Лабиринта?

— Кой друг е дошъл от Лабиринта? — попитах веднага аз. — Да не е Нико ди Анджело?

— Кой ли не се появява от там — отвърна мрачно Евритион. — Но малцина си тръгват.

— Еее! — възкликнах аз. — Това се казва мило посрещане!

Пастирът метна поглед през рамо, сякаш се страхуваше, че някой ни наблюдава. След това снижи глас:

— Ще го кажа само веднъж, полубогове: връщайте се веднага там, откъдето сте дошли! Преди да е станали твърде късно.

— Няма да си тръгнем! — обяви упорито Анабет. — Искаме да видим другия, който е дошъл от Лабиринта. Моля ви!

Евритион изсумтя.

— В такъв случай не ми оставяте друг избор, госпожице. Трябва да ви закарам при шефа.

Нямах чувството, че сме пленници. Евритион вървеше до нас, метнал тоягата си на рамо. Двуглавото куче Ортрос ръмжеше и душеше краката на Гроувър, хукваше в храстите да преследва някакви животни, но в общи линии се подчиняваше на командите на пастира.

Вървяхме по прашен коларски път, който като че ли нямаше край. Сигурно беше четирийсет градуса, което си беше истински шок след Сан Франциско. Над земята трепкаше мараня. В дърветата жужаха насекоми. Потях се като в сауна. Нападнаха ни мухи. Минахме край оградени пасбища с червени крави и какви ли не други още по-странни животни. Едното от тях беше с ограда с азбестово покритие. Вътре препускаха огнедишащи коне. Сеното в яслите им гореше. Тревата в краката им пушеше, но конете ми се видяха доста кротки. Един едър жребец ме погледна и изцвили, от ноздрите му изскочиха струйки пламък. Зачудих се как не прогарят синусите му.

— А те за какво ви са? — попитах.

Евритион се намръщи.

— Отглеждаме животни за най-различни клиенти. Аполон, Диомед… и други.

— Кои други?

— Край на въпросите!

Най-сетне излязохме от гората. На хълма над нас беше кацнала бяла каменна къща с големи прозорци.

— И това ако не е Франк Лойд Райт! — ахна Анабет.

Предположих, че говореше за някой архитект. На мен обаче ми изглеждаше точно като място, където ни очакват сериозни неприятности. Поехме нагоре по хълма.

— Спазвайте правилата — предупреди ни Евритион, докато се изкачвахме по стълбите към верандата. — Без бой. Без вадене на оръжия. И никакви коментари относно външния вид на шефа.

— Защо? — попитах аз. — Как изглежда той?

Но преди пастирът да ми отговори, се обади нов глас:

— Добре дошли в ранчото на трите Г.

Мъжът на верандата беше с най-обикновена глава, което определено си беше някакво успокоение. Лицето му беше обветрено и загоряло от годините, прекарани на открито. Имаше копринена черна коса и тънки мустачки, като на злодеите от старите филми. Усмихна ни се, но не приятелски, а по-скоро със задоволство, все едно казваше: „Супер! Нови жертви за измъчване!“.

Тази мисъл обаче бързо отхвръкна от главата ми, тъй като в този момент погледът ми стигна до тялото… или по-точно до телата. Тъй като те бяха три. Да, може би вече трябваше да съм свикнал със странната анатомия след срещите с Янус и Бриарей, но този тип пред нас изведнъж се разтрояваше. Вратът му се свързваше с гръдния кош в средата, както при всеки нормален човек, само че от двете страни имаше по още един гръден кош, долепен до раменете с няколко сантиметра пролука. Лявата му ръка стърчеше от левия гръден кош, а дясната — от десния, така че той имаше две ръце, но четири подмишници, ако изобщо можете да си представите подобно нещо. Трите гръдни коша преминаваха в един огромен кръст с два обикновени, но доста дебели крака, обути в най-големите джинси на света. Всеки от гръдните кошове беше облечен с риза в различен цвят — зелена, жълта и червена — като светофар. Зачудих се как ли обличаше тази в средата, при условие, че там нямаше ръце.

Пастирът Евритион ме сръга.

— Поздрави господин Герион.

— Здравейте — рекох аз. — Хубаво тял… хубаво ранчо! Хубаво ранчо си имате!