Битката за Лабиринта

В този миг през остъклената врата на верандата излезе Нико ди Анджело.

— Герион, писна ми да чакам…

Видя ни и застина. След това извади меча си. Същият, който бях видял в съня си: къс, остър и черен като нощта.

Герион изръмжа:

— Приберете меча, господин Ди Анджело! Няма да допусна гостите ми да се избият в дома ми!

— Но това са…

— Пърси Джаксън — прекъсна го собственикът. — Анабет Чейс. И две чудовища, техни приятели.

— Чудовища ли? — обади се обидено Гроувър.

— Този тук носи три ризи! — извика смаяно Тайсън, все едно чак сега си даваше сметка за този факт.

— Те оставиха сестра ми да загине! — Гласът на Нико трепереше от гняв. — Дошли са да ме убият!

— Нико, не желаем смъртта ти. — Вдигнах умиротворително ръце. — Това, което се случи с Бианка…

— Не изричай името й! Не си достоен да говориш за нея!

— Чакайте малко! — обърна се Анабет към Герион. — Откъде знаете имената ни?

Тригърдият намигна.

— Стремя се да съм информиран, скъпа. През ранчото минава кой ли не. Всички искат по нещо от стария Герион. А сега, господин Ди Анджело, приберете грозния си меч, преди да съм заповядал на Евритион да ви го вземе.

Пастирът въздъхна, но все пак вдигна бодливата си тояга. Седналият в краката му Ортрос изръмжа.

Нико се поколеба. Изглеждаше по-слаб и по-бледен, отколкото го бях видял във връзката по Ирида. Сигурно не беше слагал залък в устата си през последната седмица. Черните му дрехи бяха прашни от вървенето през Лабиринта, в тъмните му очи пламтеше омраза. Беше твърде малък, за да изглежда толкова ядосан. Къде беше изчезнало жизнерадостното хлапе, запалено по играта „Митомеджик“?

Нико неохотно върна меча в ножницата.

— Само да ме доближиш, Пърси, и ще повикам помощ. Сигурен съм, че тя няма да ти хареса.

— Вярвам ти — отвърнах.

Герион го потупа по рамото.

— Браво, така е много по-добре. Елате сега, искам да ви разведа из ранчото.

Герион си имаше влакче — едно от онези, с които децата обикалят из зоологическите градини, изрисувано на черни и бели петна като крава. На покрива на първия вагон имаше сирена, която звучеше като дрънчене на чан. Реших, че сигурно това беше някакъв изтънчен начин за измъчване на посетителите — едва ли някой можеше да се качи на муумобила, без да умре от срам.

Нико седна най-отзад, най-вероятно, за да сме му пред очите. Евритион се настани до него с бодливата си тояга и смъкна каубойската си шапка на челото, сякаш се канеше да подремне. Ортрос скочи отпред до Герион и огласи пасищата с доволно джафкане на два гласа.

Анабет, Тайсън, Гроувър и аз се наместихме в двата вагона в средата.

— Ранчото е много голямо — започна да обяснява Герион, щом муумобилът потегли. — Отглеждаме най-вече коне и говеда, но имаме и различни екзотични видове.

Изкачихме се на билото на един хълм и Анабет ахна.

— Хипалектриони?!? Мислех, че отдавна са изчезнали!

В подножието на хълма имаше заградено пасище, в което се разхождаха десетина от най-странните създания, които някога съм виждал. Предната им част беше на кон, а задната — на петел. Имаха пернати опашки и червени криле. Пред очите ми две от тях се сбиха за купчина зърно. Вдигаха се на задните си крака, цвилеха и размахваха криле един срещу друг, докато по-дребният не побягна, поклащайки се на задните си кокоши крака.

— Коне-петли! — извика смаяно Тайсън. — Снасят ли?

— Веднъж в годината! — Герион ни се ухили в огледалото. — Яйцата им са страшно търсени за омлети!

— Това е ужасно — обади се Анабет. — Те са застрашен вид!

Собственикът махна с ръка.

— Златото си е злато, скъпа. А и едва ли си опитвала омлет от техните яйца.

— Това не е правилно — измърмори Гроувър, но Герион не му обърна внимание и продължи да обяснява.

— Ето там са огнедишащите ни коне, които сигурно сте видели на идване. Тях ги отглеждаме за войната.

— Коя война? — попитах аз.

Той се усмихна лукаво.

— Която дойде. А ей там са изключително търсените ни червени крави.

Стотици крави в черешов цвят пасяха на склона на хълма.

— Толкова са много… — рече Гроувър.

— Е, да. Аполон няма време сам да се грижи за тях — обясни Герион, — затова ни плаща на нас. И те се радват на голямо търсене.

— За какво? — попитах.

Той вдигна вежди.

— За месо, разбира се! Войските трябва да се изхранват!

— Убивате свещените крави на бога на Слънцето за пържоли? — извика Гроувър. — Това е против древните закони!

— По-кротко, сатире! Те са просто животни.

— Просто животни?!?

— Да. Ако Аполон имаше нещо против, щеше да ни каже.

— Ако знаеше — измърморих аз.

Нико се приведе напред.

— Това изобщо не ме интересува, Герион. Имаме работа да вършим!

— Всяко нещо с времето си, господин Ди Анджело. Погледнете насам, тук са някои от екзотичните ни видове.

Пасбището беше оградено с бодлива тел. Вътре пълзяха гигантски скорпиони.

— „Ранчото на трите Г“ — прошепнах аз. — Вашето лого беше на сандъците в лагера. Значи оттук е взел скорпионите Квинт!

— Квинт… — повтори замислено Герион. — Къса сива коса, мускулест, майстор на меча?

— Да!

— Никога не съм го виждал — отвърна той. — А ето там са прочутите ми конюшни. Не бива да ги пропускате.