Битката за Лабиринта

— Не се мъчи да ме убеждаваш, морски! Твоите морски богове се мислят за голяма работа и смятат, че са по-важни от някаква си рекичка, нали? Но чуй какво ще ти кажа: тази ниада няма да се остави да бъде разигравана от теб само защото баща ти е Посейдон. Тук си на територията на сладководните води, господинчо. Предишният, който ме помоли за тази услуга — и между другото, той беше много по-симпатичен от теб, — успя да ме убеди и това беше най-голямата грешка в живота ми! Имаш ли някаква представа какво причини торта на моята екосистема? Случайно да ти приличам на пречиствателна станция? Рибите ми ще измрат. С векове няма да мога да почистя растенията от тези гадости. Ще се разболея. Не, благодаря!

Начинът й на говорене ми напомни на простосмъртната ми приятелка Рейчъл Елизабет Деър — всяка дума беше като юмручен удар. Не можех да виня ниадата. Като се замислех, и аз щях да бъда бесен, ако някой изсипеше два милиона килограма тор в дома ми. Ала все пак…

— От това зависи живота на приятелите ми — рекох.

— Е, това е лошо. Но мен не ме засяга! Няма да ти позволя да унищожиш реката ми!

Изглеждаше готова за битка. Беше стиснала юмруци, ала ми се стори, че долових леко треперене в гласа й. Изведнъж си дадох сметка, че въпреки напереността си, ниадата се страхуваше от мен. Сигурно си мислеше, че възнамерявах да се преборя с нея, за да овладея реката, и се страхуваше, че ще загуби.

Натъжих се. Почувствах се като последния грубиян и побойник, който се опитва да се наложи на останалите само защото баща му е Посейдон.

Седнах на един дънер.

— Добре, печелиш.

Девойката се изненада.

— Наистина ли?

— Няма да се бия с теб. Реката си е твоя.

Раменете й се отпуснаха.

— О! Ами… добре. Иначе щях да те размажа, да знаеш!

— Само че ако не почистя оборите до залез-слънце, приятелите ми ще бъдат продадени на титаните. А аз нямам представа как да го направя.

Реката бълбукаше весело. Една змия пореше повърхността, после се гмурна към дъното. Ниадата въздъхна.

— Ще ти издам една тайна, сине на бога на моретата. Гребни малко пръст.

— Какво?

— Направи го!

Клекнах и гребнах в шепата си тексаска пръст. Беше суха, черна и пълна с миниатюрни бели камъчета… Но имаше и нещо друго…

— Това са раковини — рече ниадата. — Морски вкаменелости. Преди милиони години, още преди да се появят боговете, когато са властвали Гея и Уран, това тук е било под водата. Океанът е стигал чак дотук.

Да, така беше! В пръстта искряха парченца от древни морски охлювчета и миди. Дори и по варовиковите скали наоколо имаше отпечатъци от вкаменени раковини.

— Добре — рекох объркано. — Но как ще ми помогне това?

— Ти не си толкова по-различен от мен, сине на Посейдон. Дори и когато съм на сушата, водата е в мен. От нея черпя жизнените си сили. — Тя отстъпи назад и нагази във водата. — Надявам се, че ще успееш да спасиш приятелите си.

И след тези думи изведнъж се втечни и се вля в реката.

Слънцето вече почти опираше о хълмовете, когато се върнах при конюшните. Бяха минали да нахранят конете и сега те разкъсваха някакви огромни туловища. Нямах представа от какви животни бяха, а и не исках да зная. Гледката на петдесет коня, ръфащи сурово кърваво месо, правеше оборите още по-отвратителни, доколкото това изобщо беше възможно.

— Морският деликатес! — обади се един жребец, като ме видя. — Ела насам! И за теб ще се намери място в стомасите ни!

Какво можех да сторя? Нямаше как да използвам реката. Това, че преди милиони години морето е стигало дотук, също не ми помагаше. Погледнах малката вкаменелост в ръката си, след това огромната купчина тор и сърдито метнах раковината в нея. Понечих да обърна гръб на конете и в този миг зад мен се чу съскане като от издишащ балон.

— Псссст!

Взрях се там, където бях хвърлил охлювчето. От калта бълбукаше струйка вода.

— Не може да бъде! — ахнах.

Пристъпих нерешително към оградата.

— Усили се! — заповядах.

ШУРРРР!

Струята се издигна на метър и половина над земята. Да, беше невъзможно, но го виждах с очите си. Два коня се приближиха да проверят какво става. Единият пъхна муцуна във водата и се дръпна като опарен.

— Пфу! — изцвили той. — Солена е!

Вода от морето насред тексаско ранчо. Загребах още една шепа пръст и събрах вкаменелостите. Не ми беше ясно какво точно правех, но хукнах покрай оградата, като през няколко метра хвърлях вътре парчета от охлювчета и мидички. Там, където паднеха те, веднага избликваше солена вода.

— Престани! — пищяха конете. — Обичаме месо! Не обичаме да се къпем!

Водата не излизаше от пасището и не се спускаше надолу по хълма, както би трябвало, а просто се пенеше около всеки извор и потъваше в земята, отнасяйки със себе си торта. Конските фъшкии се разтваряха и оставаше обикновена кал.

— Още! — извиках.

Усетих как ниско в стомаха ми затрептяха хиляди пеперуди, от земята бликнаха десетки водни струи и пасището се превърна в най-голямата автомивка на света. Солени гейзери се издигаха на десет метра във въздуха. Конете полудяха, запрепускаха насам-натам, но нямаше как да избягат от силните водни струи. Планините тор започнаха да се топят като сняг.