Битката за Лабиринта

Трептенето в стомаха се усили, прониза ме остра болка, но в същото време бях опиянен от бликналата солена вода. Това беше мое дело. Аз бях привикал океана на този хълм.

— Спри, господарю! — жално нареждаха конете. — Спри, молим те!

Животните бяха вир-вода, в паническия си бяг някои от тях се плъзгаха и падаха в калта. Торта беше изчезнала. Тоновете фъшкии просто бяха потънали в земята и водата започваше да се събира в езерце, от което рукнаха стотици малки поточета надолу към реката.

— Спри! — заповядах на водата.

Нищо не се случи. Болката в стомаха вече ставаше непоносима. Ако не успеех да овладея гейзерите, солената вода щеше да стигне до реката и да отрови рибата и растенията.

— Спри! — Впрегнах цялата си мощ, за да овладея океана.

И изведнъж струите изчезнаха. Строполих се на колене. Бях останал без сили. Оборите искряха от чистота, пасбището беше кално, а петдесетте коня бяха така изкъпани, че кожата им лъщеше. Дори и забилото се между зъбите им месо го нямаше.

— Няма да те изядем — кълняха се те. — Молим те, господарю! Не искаме повече солени бани!

— При едно условие — рекох аз. — Отсега нататък да ядете само храната, която ви носят. Ако посегнете на някой човек, ще се върна с още повече раковини!

Те се разцвилиха и обещаха, че отсега нататък ще бъдат добри човекоядни коне. Не останах да си поприказваме. Слънцето клонеше към залез. Обърнах се и хукнах с всички сили към къщата.

Отдалеч се усещаше аромат на печено месо и това страшно ме ядоса, тъй като обожавах пържоли на скара.

Верандата беше нагласена като за купон. Парапета беше окичен с гирлянди и балони. Герион обръщаше кюфтета на голяма скара, сложена върху варел от нафта. Евритион се беше настанил до една ниска сгъваема масичка и си режеше ноктите с нож. Двуглавото куче лакомо душеше миризмата на печащите се ребърца и кюфтета. Тайсън, Гроувър, Анабет и Нико бяха набутани в ъгъла, овързани като животни, и със запушени усти.

— Пусни ги! — едва извиках аз, тъй като се бях задъхал от тичането. — Изчистих оборите!

Герион се обърна. Трите му гръдни коша бяха препасани с отделни престилки с по няколко букви на всяка от тях, така че заедно да образуват надписа „Целуни готвача“.

— Така ли? И как успя?

Обясних му набързо.

Той кимна замислено.

— Браво, много изобретателно. Щеше да е по-добре да беше отровил досадната ниада, но няма значение.

— Сега пусни приятелите ми — рекох. — Нали се споразумяхме?

— А, точно за това си мислех… Ако ги пусна, няма да получа никакви пари.

— Но нали обеща!

Герион цъкна с език.

— А ти поиска ли да се закълна в реката Стикс? Не! Значи нищо не ме задължава да изпълня обещанието си. Когато сключваш сделки, синко, винаги трябва да накараш другия да се закълне.

Извадих меча си. Ортрос изръмжа. Едната му глава се наклони към ухото на Гроувър и се озъби.

— Евритион — извика собственикът на ранчото, — момчето започва да ми лази по нервите. Убий го!

Пастирът бавно се обърна към мен. Нямах кой знае какви шансове срещу него и огромната му тояга.

— Сам си го убий — отвърна той.

Герион вдигна вежди.

— Моля?

— Чу ме! — отговори Евритион. — Стига си ме карал да ти върша мръсната работа. Скараш се с някого без причина, а мен ме пращаш да се бия. Писна ми да умирам заради теб. Щом искаш да видиш сметката на момчето, размърдай си задника!

За първи път виждах някой син на Арес, който да е пълна противоположност на баща си.

Собственикът на ранчото хвърли щипците, с които обръщаше кюфтетата.

— Осмеляваш се да не ми се подчиниш? Ще те уволня!

— И кой тогава ще се грижи за добитъка? Долу, Ортрос!

Кучето веднага спря да ръмжи срещу Гроувър и се върна в краката на пастира.

— Добре! — изръмжа Герион. — С теб ще се разправям после, първо ще се отърва от момчето!

Сграбчи два дълги ножа и ги метна към мен. Отклоних единия с меча, а другият се заби в масата на сантиметър от ръката на Евритион.

Атакувах. Герион отби първия ми удар с нажежените щипци и замахна към лицето ми с дългата вилица. Шмугнах се под ръката му и забих меча в средните му гърди.

— Ъъъъ…

Той се свлече на колене. Очаквах, че ще се стопи пред очите ми, както правеха чудовищата, но вместо това Герион само се намръщи и отново се надигна. Раната под престилката му започна да се затваря.

— Добър опит, синко — рече той. — Само че аз имам три сърца. Нищо не може да ме убие!

Преобърна скарата и навсякъде се разлетяха въгленчета. Едно се търкулна почти до лицето на Анабет и тя приглушено измуча през парцалите, които запушваха устата й. Тайсън напрегна жили, за да разкъса въжетата около китките си, но дори и неговата сила се оказа недостатъчна. Трябваше да приключа двубоя, преди приятелите ми да пострадат.

Промуших Герион в левия гръден кош, а той само се засмя. Мечът ми потъна в десния му корем. Никакъв ефект. Все едно забивах острието в плюшено мече — нямаше никакъв резултат.

Три сърца. Освен ако не поразях и трите едновременно…

Хукнах вътре в къщата.

— Страхливец! — извика той. — Върни се и умри в честен двубой!

Всекидневната беше украсена с кошмарни ловни трофеи — препарирани сърнешки и драконови глави, гилзи, мечове, лък и колчан.