Битката за Лабиринта

Пастирът се почеса по брадата.

— Отзад има една яма, в която изхвърляме боклука. Може да използваме нея. Циклопе, донеси хладилната чанта от кухнята. Дано мъртвите да обичат безалкохолна бира.

Десета глава Участваме в шоуто на смъртта

Вече се беше стъмнило, когато се събрахме край дългата десет метра яма пред резервоара за отпадни води. Върху яркожълтия резервоар имаше изрисувано усмихнато лице и червен надпис: „Весело извозване на отпадъци ООД“. Не беше много в унисон с призоваването на мъртвите.

Имаше пълнолуние. По небето се носеха сребристи облаци.

— Минос трябваше вече да е дошъл — измърмори намръщено Нико. — Вече е тъмно.

— Може да се е загубил — отвърнах с надежда.

Нико изсипа няколко безалкохолни бири в ямата, хвърли от печените ребърца и занарежда на старогръцки. Щурчетата веднага замлъкнаха. Кучешката свирка от стикски лед в джоба ми изстина още повече, чак усещах парене от студ там, където се докосваше до бедрото ми.

— Накарай го да спре! — прошепна уплашено Тайсън.

Едно гласче в главата ми ме призоваваше същото. Призоваваното на мъртвите беше противоестествено. Нощният ветрец беше студен и заплашителен. Но преди да успея да си отворя устата, духовете се появиха. От земята се надигнаха серни изпарения. Сенките се вплътниха и приеха човешки вид. Мержелеещ се синкав силует се приближи до ръба на ямата и коленичи да отпие.

— Спрете го! — заповяда Нико, като за миг прекъсна напева си на старогръцки. — Само Бианка може да отпие!

Извадих Въртоп. При вида на острието от божествен бронз, сенките засъскаха недоволно. Но вече беше късно да спра първия призрак, който пред очите ни се превърна в брадат мъж с бяла роба, със златна корона на главата и злостни пламъчета в очите.

— Минос! — възкликна Нико. — Какво правиш?

— Приемете извиненията ми, господарю — отвърна духът без следа от разкайване в гласа. — Приношението така ухаеше, че не успях да се сдържа. — Огледа ръцете си и се усмихна. — Хубаво е да се видя отново. Почти възвърнал предишния си вид…

— Пречиш на ритуала! — извика Нико. — Върви си!

Сенките на мъртвите се раздвижиха и той трябваше отново да подеме заклинанията си, за да не им позволи да се приближат.

— Точно така, господарю — измърмори подигравателно Минос, — пейте си! И оставете на мен да ви защитя от тези лъжци, които искат да ви заблудят.

Обърна се към мен и ме изгледа презрително, все едно бях някаква твар, по-долна и от хлебарка.

— Пърси Джаксън… Виж ти! Толкова векове са изминали, а синовете на Посейдон са си същата пасмина!

Едва се сдържах да не го ударя. Но и без това сигурно юмрукът ми щеше да мине през лицето му, без да му направи нищо.

— Искаме да говорим с Бианка ди Анджело — отвърнах аз. — Изчезвай!

Духът се усмихна.

— Чух, че си убил моя минотавър с голи ръце. Но в Лабиринта те очакват още по-страшни опасности. Наистина ли смятате, че Дедал ще ви помогне?

Другите сенки развълнувано се размърдаха. Анабет извади ножа си и ми помогна да ги спрем да не стигнат до ямата. Гроувър толкова се уплаши, че хвана Тайсън за ръката.

— На Дедал не му дреме за вас — продължи Минос. — Не може да му имате доверие. Сам не си знае годините и подлостите, които е извършил. Прокълнат от боговете, разяждан от чувство за вина и измъчван от угризения за убийството, което…

— Какво убийство? — прекъснах го аз. — Кого е убил?

— Не се опитвай да отклониш темата! — изръмжа духът. — Вие пречите на Нико! Искате да го убедите да се откаже от целта си. Но аз ще го направя господар на мъртвите!

— Достатъчно, Минос! — заповяда Нико.

Духът се озъби.

— Господарю, те са ваши врагове. Не бива да ги слушате! Позволете ми да ви закрилям. Ще помрача разума им с лудост, както сторих с другите!

— С другите? — Анабет ахна. — За Крис Родригес ли говориш? Ти ли си го направил?

— Лабиринтът е мой! — извика Минос. — А не на Дедал. Тези, които се осмелят да влязат в него, заслужават лудост.

— Върви си, Минос — заповяда Нико. — Искам да видя сестра си!

Духът преглътна гнева си.

— Както заповядате, господарю. Но ви предупреждавам. Не бива да им имате доверие.

Той се стопи в мъглата.

Другите сенки пристъпиха напред, но с Анабет ги отблъснахме.

— Бианка, появи се! — извика Нико и занарежда трескаво на старогръцки. Сенките изплашено се размърдаха.

— Да бе, ей сега ще стане — измърмори Гроувър.

В този миг в дървета проблесна сребриста светлина — появи се нова, искряща сянка. Тя се приближи и нещо ми подсказа, че трябва да я пусна до ямата. Сянката коленичи на ръба. И когато се надигна, пред нас стоеше призракът на Бианка ди Анджело.

Нико млъкна. Аз свалих меча си. Другите сенки се запрокрадваха към нас, но Бианка вдигна ръка и те се отдръпнаха към дърветата.

— Здравей, Пърси.

Бианка си беше същата: със зелена шапка, нахлупена върху гъста черна коса, тъмни очи и смугла кожа като на брат си. Беше облечена с джинси и сребристо яке — униформата на ловджийките на Артемида. На рамото си беше метнала лък. Усмихна се леко и цялата потрепери.