Битката за Лабиринта

— Добре тогава — рече той. — Ще тръгнеш с нас. Ще носиш кълбото с нишката на Ариадна. Това е голяма чест.

Кампе изсъска към звездите. Прибра мечовете в ножниците, обърна се и затрополи обратно по коридора на огромните си крака.

— Трябваше да я оставим в Тартар — измърмори Люк. — Прекалено непокорна е. И мощна.

Кели се разсмя тихо.

— Не бива да се страхуваш от мощта, Люк. Използвай я!

— Колкото по-бързо потеглим, толкова по-добре — заяви той. — Искам да приключим най-сетне.

— Ммм… — измънка Кели и прокара пръст по ръката му. — Не ти харесва мисълта, че ще унищожиш бившия си лагер?

— Нищо подобно не съм казал.

— Да не си се разколебал за… твоята специална роля?

Лицето му се вкамени.

— Знам си дълга.

— Хубаво — кимна емпусата. — Мислиш ли, че ударният ни отряд е достатъчен? Да повикам майка Хеката?

— Бойците ни са повече от достатъчни — отвърна мрачно Люк. — Вече сме готови със споразумението. Остава само да договорим преминаването през арената.

— Хмм — отбеляза Кели, — това ще е интересно да се види. Ще е жалко, ако се провалиш и набучат красивата ти глава на кол.

— Няма да се проваля. А ти нямаш ли си друга работа, че си тук?

— Имам си — усмихна се чудовището. — Да вдъхвам отчаяние в подслушващите ни врагове. И точно това правя в момента.

Обърна се, впи поглед в мен и се озъби…

Изведнъж се озовах на съвсем друго място.

Намирах се на върха на каменна кула, извисяваща се над скалист морски бряг. Старият Дедал се беше привел над една маса и се мъчеше с някакъв навигационен инструмент, който приличаше на голям компас. Изглеждаше ужасно остарял — прегърбен, с изкривени пръсти. Изруга на старогръцки и присви очи, явно не виждаше добре, макар светлината да бе напълно достатъчна.

— Чичо! — разнесе се глас.

Усмихнато момче на възрастта на Нико изскочи от стълбите, стиснало дървено сандъче под мишница.

— Здравей, Пердикс — измърмори старецът студено. — Да не би вече да си готов?

— Да, чичо! Задачата беше лесна!

Дедал се намръщи.

— Лесна ли? Толкова ли е лесно да намериш начин да накачиш вода нагоре по хълм без помпа?

— Да! Виж!

Момчето остави сандъчето и порови из боклуците вътре. Извади парче папирус и показа на стария изобретател някакви диаграми и изчисления. На мен те не ми шпореха нищо, но Дедал неохотно кимна.

— Да. Не е зле.

— Царят беше много доволен — похвали се Пердикс. — Каза, че може да се окажа по-умен и от теб!

— Така ли?

— Но на мен не ми се вярва. Толкова се радвам, че мама ме изпрати тук да се уча! Искам да зная всичко! Да бъда като теб!

— Аха — измърмори Дедал. — И като умра да заемеш мястото ми, нали?

Момчето се ококори.

— Не, нищо подобно, чичо! Но защо изобщо човек трябва да умира?

Изобретателят се намръщи.

— Така е устроен светът, момче. Всички умират, с изключение на боговете.

— Но защо? — настоя Пердикс. — Ако успеем да прехвърлим анима, душата, в друга форма… Нали ми показа машините си, чичо? Изработени от бронз бикове, орли, дракони, коне… Защо да не може да се направи от бронз и човешко тяло?

— Не, момчето ми — отсече Дедал. — Подобно нещо е невъзможно.

— Не е така — възрази Пердикс. — С помощта на малко магия…

— Магия ли? Глупости!

— Не си прав, чичо! Ако се съчетаят магия и механика, може да се сътвори тяло, което да е като истински човек. Ето, виж, тук съм го описал.

Подаде на изобретателя един дебел свитък. Дедал го разви. Чете дълго с присвити очи. Накрая хвърли поглед на племенника си, нави свитъка и се прокашля.

— Няма да стане, момчето ми. Когато пораснеш, ще разбереш защо.

— Искаш ли да сглобя астролаба, чичо? Пак ли са ти се подули ставите?

Старецът стисна зъби.

— Не. Благодаря. Защо не отидеш да си играеш?

Пердикс като че ли изобщо не забелязваше колко е ядосан Дедал. Сграбчи един бронзов бръмбар от купчината на масата и хукна към ръба, по който минаваше висок до коленете му парапет. Духаше силен вятър.

Исках да му извикам да се дръпне назад, но нямах глас.

Момчето нави ключето на бръмбара и го хвърли във въздуха. Машинката разпери криле и отлетя. Пердикс се засмя щастливо.

— По-умен от мен — измърмори тихо Дедал, така че момчето да не го чуе.

— Вярно ли е, че синът ти е загинал, летейки, чичо? Казаха ми, че си му направил големи криле, но те не издържали.

Старецът стисна юмруци.

— Да заеме мястото ми… — продължи да шепне той.

Силният вятър развяваше дрехите на хлапето.

— И аз бих искал да полетя — рече Пердикс. — Някой ден ще си направя криле, които ще издържат. Мислиш ли, че е възможно?

Като сън в съня, изведнъж зърнах двуликият Янус да се появява до Дедал и широко ухилен да прехвърля от ръка в ръка сребристия си ключ. „Избирай — прошепна богът на стария изобретател, — избирай!“

Дедал взе един от металните бръмбари. Очите му бяха зачервени от гняв.

— Пердикс — извика той, — дръж!

Щастливият Пердикс посегна да хване бронзовата машинка, но хвърлянето беше прекалено силно. Металният бръмбар прелетя във въздуха над главата му, момчето се присегна към него и вятърът го събори…

Ала Пердикс някак си успя да се задържи за стената на кулата.

— Чичо! — извика той. — Помогни ми!

Лицето на стареца беше застинало в безжизнена маска. Той не помръдна.