Битката за Лабиринта

— Ще внеса известни промени в ранчото. Повече няма да се колят свещени крави за месо. Чудя се дали да не започна да правя хляб от соя. Ще се пробвам да се сприятеля с човекоядните коне. Може и да се пробвам на някое родео.

От мисълта за това направо ми настръхна косата, но въпреки това му пожелах успех:

— Ще стискам палци.

— Аха. — Той се изплю в тревата. — Вие сигурно продължавате с търсенето на работилницата на Дедал?

Очите на Анабет грейнаха.

— Можеш ли да ни помогнеш?

Евритион отмести поглед към решетката на входа, имах чувството, че темата за работилницата на Дедал не му беше по вкуса.

— Нямам представа къде е. Но Хефест сигурно знае.

— Така каза и Хера — кимна Анабет. — Въпросът е как да намерим Хефест.

Пастирът бръкна под яката на ризата си и измъкна сребърно синджирче, на което се поклащаше гладък сребърен диск. В средата дискът леко хлътваше, все едно там имаше отпечатък от палец. Евритион го подаде на Анабет.

— От време на време Хефест наминава оттук — обясни той. — Изучава животните за направата на бронзовите си машини. Последния път… ами… направих му една услуга. Искаше да погоди номер на баща ми Арес и на Афродита. В знак на благодарност, Хефест ми даде това. Каза, че ако някога имам нужда от него, дискът ще ме отведе в ковачницата му.

— И ти ми го отстъпваш? — попита смаяно Анабет.

Пастирът се изчерви.

— За какво ми е притрябвало да ходя в ковачницата на Хефест? Тук си имам достатъчно работа. Натиснете го и готово.

Анабет натисна вдлъбнатината и дискът изведнъж оживя. Показаха се осем метални крачета. Тя изпищя и го захвърли пред смаяния поглед на Евритион.

— Паяк!

— Има страх от паяци — обясни Гроувър. — Заради старата вражда между Атина и Ариадна.

— Аха — измърмори смутено Евритион. — Съжалявам, госпожице.

Паякът допълзя до решетката и изчезна в Лабиринта.

— Побързайте — обадих се аз. — Няма да ни чака.

Анабет не гореше от желание да последва осмокракото, но нямаше избор. Сбогувахме се с Евритион, Тайсън вдигна решетката и скочихме обратно в Лабиринта.

Сто пъти съжалих, че не се бях сетил да вържа металния паяк на каишка. Той препускаше по коридорите толкова бързо, че едва го следвахме. Ако не беше острият слух на Тайсън и Гроувър, още в самото начало щяхме да го изгубим.

Минахме през един мраморен тунел, завихме наляво и едва не паднах в зейнала в краката ми пропаст. За щастие Тайсън ме сграбчи и ме дръпна обратно. Подът изведнъж изчезваше и се появяваше петдесетина метра по-нататък. От тавана висяха стоманени обръчи и механичният паяк вече беше преполовил разстоянието над бездната, като опъваше метална нишка от обръч на обръч и се движеше по нея.

Анабет пристъпи напред.

— Много съм добра на халките!

Скочи, хвана се за първия обръч, после се присегна към втория и продължи нататък. Беше я страх от дребни паячета, но не й мигваше окото да мине по обръчите над пропастта. Иди я разбери…

Анабет стигна до другата страна и пое след паяка. Прехвърлих се след нея и се обърнах. Гроувър беше яхнал Тайсън на конче (или в случая е по-точно да се каже „на циклопче“). Тайсън премина над пропастта само с три движения и в мига, в който стъпи до мен, последната желязна халка не издържа на тежестта му и се отскубна от тавана.

Малко по-нататък попаднахме на свит до стената скелет. Беше облечен с риза, панталони и вратовръзка. Паякът изобщо не забави ход. Аз обаче се подхлъзнах на нещо, което на светлината на фенера се оказаха моливи — стотици моливи, пречупени на две.

Коридорът ни изведе в голяма зала. Посрещна ни ярък прожектор. След като очите ми свикнаха със светлината, първо видях телата. Десетина лежаха на пода край нас. Някои бяха стари избелели скелети. Други бяха по-отскоро и изглеждаха ужасно. Вонята не беше толкова непоносима както в оборите на Герион, но и не й отстъпваше много.

След това забелязах чудовището. То стоеше на осветен подиум в другия край на залата. Тялото беше на едър лъв, а главата — на жена, която можеше и да изглежда красива, ако не си беше сложила толкова много грим и косата й не беше вдигната на кок — напомни ми на учителката ми по пеене в трети клас. На гърдите й имаше картонче, прикрепено със синя панделка, на което пишеше: „Образцово чудовище“.

— Сфинкс! — изскимтя Тайсън.

Знаех на какво се дължеше страхът му. Когато е бил малък, един сфинкс го беше нападнал в Ню Йорк. Все още си личаха белезите по гърба му.

От двете страни на чудовището блестяха прожектори. Единственият изход от залата беше точно зад подиума. Механичният паяк се промуши между лапите на сфинкса и изчезна в тъмнеещия проход.

Анабет пое след него, но чудовището изрева и оголи големите си зъби. На входа на двата тунела — този зад нас и другия — се спуснаха решетки.

Озъбената гримаса мигом се превърна в ослепителна усмивка.

— Добре дошли, състезатели! — извика сфинксът. — Готови ли сте заааа… „Отговори правилно“?

От тавана се разнесе оглушително ръкопляскане, сигурно там имаше поставени тонколони. Прожекторите се плъзнаха из залата и по скелетите на пода затанцуваха отблясъци като в дискотека.