Битката за Лабиринта

Той отново разказа думите на Пан — как всеки, със собствените си усилия, трябва да помага за спасяването на дивата природа. Раздели сатирите на групи — едни да надзирават резерватите, други да търсят последните девствени кътчета, трети да се грижат за парковете в големите градове.

— Гроувър май е пораснал — измърмори Анабет.

Следобеда открих Тайсън на плажа, заедно с Бриарей. Сторъкият разсеяно строеше пясъчен замък с петдесетина от ръцете си и вече беше издигнал триетажна сграда с крепостна стена, с ров и подвижен мост.

Тайсън рисуваше карта в пясъка.

— След рифа завиваш наляво — обясняваше той. — Когато стигнеш до потъналия кораб, се спускаш право надолу. Продължаваш около миля на изток, покрай гробището на русалките и ще видиш огньовете на пещите.

— Обясняваш му как да стигне до пещите? — попитах аз.

Той кимна.

— Бриарей иска да помогне. Ще покаже на циклопите тънкости, които сме забравили, и ще ги научи как да изработват по-хубави оръжия и брони.

— Искам да видя циклопите — потвърди Бриарей. — Не желая да стоя сам повече.

— Там долу едва ли ще си самотен — рекох с копнеж, тъй като досега не бях слизал в царството на Посейдон. — Ще ти намерят работа.

Грейна щастливото лице на Бриарей.

— Работата е хубаво нещо! Де да можеше и Тайсън да дойде с мен!

Тайсън се изчерви.

— Трябва да остана тук при брат си. И сам ще се справиш, Бриарей. Благодаря ти за всичко.

Сторъкият ми стисна ръката — поне стотина пъти.

— Някой ден ще се видим отново, Пърси. Сигурен съм!

След това сграбчи здраво Тайсън в октоподска прегръдка и навлезе във водата. Гледахме как огромната му глава потъва сред вълните.

Потупах Тайсън по гърба.

— Ти му помогна много.

— Само си поговорихме.

— И вярваше в него. Без Бриарей нямаше да се справим с Кампе.

Тайсън се усмихна.

— Той хвърля добри камъни.

Разсмях се.

— Да, наистина хвърля добри камъни. Хайде, здравеняко, да вървим да вечеряме.

Хубаво беше да седнем да вечеряме в трапезарията, както обикновено. Тайсън седеше до мен на масата на Посейдон. Залезът над залива на Лонг Айлънд беше пленителен. Нещата далеч не се бяха върнали в нормалното си русло, но когато се приближих към огъня и хвърлих залък от храната си в пламъците като приношение към Посейдон, наистина мислех, че имаше за какво да съм благодарен. Приятелите ми бяха живи. Лагерът беше в безопасност. Кронос беше принуден да се оттегли — поне засега.

Притесняваше ме единствено Нико, който се спотайваше в сенките отвън. Бяха му предложили да се настани на масата на Хермес или дори при Хирон, но той беше отказал.

След вечеря лагерниците се спуснаха към амфитеатъра, децата на Аполон бяха обещали невероятен концерт за повдигане на духа, но Нико се обърна и изчезна в гората. Реших да го последвам.

Щом навлязох в сенките на дърветата, изведнъж си дадох сметка колко се е стъмнило. Никога преди не ме е било страх да вляза в гората, макар да знаех, че там е пълно с чудовища. Този път обаче мисълта за вчерашната битка не ми излизаше от главата и се зачудих дали някога отново ще мога да пристъпя тук, без да ме връхлети споменът за кошмарната касапница.

След няколко минути зърнах някакво зарево. Първо реших, че Нико е светнал с фенерче, но после видях, че сиянието идваше от един призрак. На поляната стоеше трепкащият образ на Бианка ди Анджело и се усмихваше на брат си. Каза му нещо и посегна да го погали по лицето. След това сянката изчезна.

Нико се обърна и ме видя, но като че ли не се ядоса.

— Сбогувахме се — рече той дрезгаво.

— Липсваше ни на вечеря — рекох. — Можеше да седнеш при нас с Тайсън.

— Не — поклати глава той.

— Нико, не можеш да не се храниш. Ако не искаш да спиш в хижата на Хермес, не е проблем да направят изключение и да те сложат в Голямата къща. Там има предостатъчно стаи.

— Тръгвам си, Пърси.

— Но… не можеш да си тръгнеш ей така. Опасно е. Трябва да минеш обучението в лагера.

— Ще мина обучението при мъртвите — отвърна той спокойно. — Лагерът не е за мен. Неслучайно тук няма хижа на Хадес, Пърси. Тук, както и на Олимп, той не е добре дошъл. Мястото ми не е тук. Ще си вървя.

Искаше ми се да възразя, но знаех, че е прав. Колкото и да не ми харесваше, Нико трябваше да поеме сам по своя мрачен път. Спомних си как в пещерата на Пан богът на дивата природа се беше обърнал към всеки от нас поотделно, с изключение на Нико.

— И кога тръгваш? — попитах.

— Веднага. Имам хиляди въпроси. Коя е майка ми? Кой е плащал училищните такси на мен и на Бианка? Кои е бил онзи адвокат, който ни изведе от хотел „Лотос“? Не знам абсолютно нищо за миналото. И искам да разбера.

— Нормално — кимнах аз. — Надявам се, че не е нужно да се разделяме като врагове.

Той сведе поглед.

— Съжалявам, че се държах така. Трябваше да те послушам за Бианка.

— В този ред на мисли… — Бръкнах в джоба си. — Виж какво намери Тайсън, докато чистехме хижата. Може би ще я искаш. — Подадох му оловната фигурка на Хадес, малката играчка от „Митомеджик“, която Нико беше захвърлил през зимата.

Той се поколеба.

— Вече не си играя на „Митомеджик“. Тя е за деца.

— Има четири хиляди мощ в атака — опитах се да го придумам аз.