Битката за Лабиринта

— Пет хиляди — поправи ме Нико. — И то само ако противникът нападне пръв.

Усмихнах се.

— Не е зле от време на време човек да се връща към детството.

Подхвърлих му фигурката.

Нико я хвана, за миг впи поглед в нея и я прибра в джоба.

— Благодаря.

Протегнах ръка. Той неохотно я пое. Десницата му беше студена като лед.

— Много неща искам да проверя — рече той. — Някои от тях… Ако науча нещо полезно, ще ти кажа.

Не бях сигурен за какво говореше, но кимнах.

— Ще поддържаме връзка.

Нико се обърна и пое сред дърветата. Сенките като че ли надвисваха над него, сякаш се надпреварваха да привлекат вниманието му.

Зад мен се чу глас:

— Ето това се вика ужасно угрижен младеж.

Обърнах се и видях Дионис, все още беше облечен с черния си костюм.

— Ела с мен — подкани ме той.

— Къде? — попитах подозрително.

— При лагерния огън — отвърна той. — Нещо ми се пооправи настроението и реших да поговоря с теб. Ти винаги успяваш да ме ядосаш.

— Ъъъ… благодаря.

Поехме между дърветата мълчаливо. Забелязах, че Дионис се носеше във въздуха, лъснатите му черни обувки се плъзгаха на няколко сантиметра над земята. Вероятно не искаше да се изкаля.

— Струпаха се доста предателства — рече той. — Нещата не вървят на добре за Олимп. И все пак ти и Анабет спасихте лагера. Не съм сигурен дали да ви благодаря за това.

— Не бяхме сами, всички помогнаха.

Той сви рамене.

— Както и да е. Но все пак стореното от вас беше важно. И е редно да знаеш, че усилията ви не са били безрезултатни.

Стигнахме до амфитеатъра и Дионис посочи към лагерния огън. Клариса стоеше до едро мургаво момче, което явно й разказваше някакъв виц. Това беше Крис Родригес, който беше полудял в Лабиринта.

Обърнах се към Дионис.

— Излекували сте го?

— Лудостта е моята специалност.

— Но… не ви е в стила да правите добрини. Защо го сторихте?

Той вдигна вежди.

— Аз съм добър! От мен струи доброта, Пери Джонсън. Не си ли забелязал?

— Ъъъ…

— Може би ми е станало мъчно заради смъртта на сина ми. Или пък съм решил, че този Крис заслужава втори шанс. Така или иначе, това явно се отрази добре на Клариса.

— И защо ми го казвате?

Богът на виното въздъхна.

— О, Хадес! И сам не знам защо. Но не забравяй, момче, че понякога едно добро дело може да даде по-голям резултат от меча. Като простосмъртен не бях велик боец, атлет или поет. Единствената ми сила беше виното, което правех. Хората в селото ми се присмиваха. Казваха, че от мен нищо няма да излезе. А виж ме сега. Понякога от дребните неща зависи всичко.

Остави ме да размишлявам над думите му. И докато гледах как Клариса и Крис пеят глупавата лагерна песен, хванати за ръце в мрака, мислейки, че никой не ги вижда, нямаше как да не се усмихна.

Двайсета глава Рожденият ми ден бива помрачен

Останалата част от лятото беше странна със своята обичайност. Продължихме редовните си занимания: стрелба с лък, катерене по стената, яздене на пегаси. Играхме на „Плени знамето“ (макар внимателно да избягвахме Юмрука на Зевс). Пеехме край лагерния огън, надбягвахме се с колесници и си правехме номера. Почти не се разделях с Тайсън, разхождах Госпожа О’Лиъри, но тя пак продължаваше да вие нощем, когато й станеше мъчно за предишния й стопанин. С Анабет общо взето се избягвахме. Беше ми приятно да бъда с нея, но едновременно с това и страдах, а още по-силно страдах и когато не бях с нея.

Исках да поговорим за Кронос, но нямаше как да не стигнем до Люк, а това исках да го избегна на всяка цена. Пък и тя ме срязваше всеки път, когато понечвах да повдигна въпроса.

На четвърти юли имаше фойерверки на плажа. През август беше толкова горещо, че ягодите се сваряваха на полето. Неусетно дойде и последният ни ден от лагера. След закуска, на шкафчето до леглото ми се появи обичайното писмо с предупреждение, че вечерта ще бъдат пуснати почистващите харпии и те ще изядат всеки, който не е уведомил Хирон за оставането си.

В десет сутринта вече бях на билото над хълма и чаках микробуса, който щеше да ме закара до града. Бях се разбрал да оставя госпожа О’Лиъри в лагера, Хирон ми обеща, че ще се грижи за нея. С Тайсън щяхме да се редуваме да идваме да я наглеждаме през учебната година.

Надявах се Анабет да пътува за Манхатън с мен, но тя дойде само да ме изпрати. Обясни, че щяла да остане в лагера още малко. Щяла да помага на Хирон, докато кракът му заздравее, и да продължи да разучава съдържанието на лаптопа на Дедал, което почти изцяло поглъщаше времето й през последните два месеца. След това възнамерявала да се върне при баща си в Сан Франциско.

— Ще ходя в някакво частно училище там — рече тя. — Сигурно няма да ми хареса, но…

Анабет сви рамене.

— Обаждай се от време на време — рекох.

— Разбира се — отвърна тя без ентусиазъм. — Ще хвърлям по едно око за…

И пак стигнахме до Люк! Само произнасянето на името му беше достатъчно да отвори голямата кутия с болка, тревога и гняв.

— Анабет — попитах, — как завършваше пророчеството?

Тя впи поглед в дърветата в далечината.

— „Със сетния си дъх на Атина кръвта / в последния час ще донесе гибелта“ — изрецитирах аз.