Блус в лятна нощ

Кейпърс започна да ръкопляска подигравателно, с което само увеличи напрежението.

— Жалката самозаблуда на американските либерали. На думи те много обичат негрите, унизените, потиснатите, сакатите, бедните, но никога не общуват с тях, никога няма да ги видите на трапезата им — обичат само да говорят за тях.

Съдията отново удари чукчето си.

Генерал Елиот седеше встрани от останалите, а на лицето му бе изписано силно неодобрение. С нищо не издаваше, че е чул изповедите в залата. Гледаше право в сина си, който му отвръщаше със спокоен поглед. С изправената си стойка и открито лице, слаб, строен и очарователен, Джордан свещеникът приличаше досущ на баща си. Различаваха се само по едно: мракът, който Джордан донесе със себе си, бе мек и облагороден от молитви, докато този на генерала сякаш идваше направо от бойното стрелбище.

— Ние с Кейпърс ще разкажем какво стана след това — обади се Майк, — когато всички си пуснахме дълги коси.

— Косата ми стигаше до раменете — припомни си Кейпърс.

— Дългите коси са едно нещо — обади се Ледар, — но никой от нас не изгуби приятел във Виетнам. Каквото и да се е случило, нито един наш приятел не загина във Виетнам.

— Някои от моите обаче загинаха — гръмогласно се намеси генерал Елиот.

— Но не и Джордан. Не и твоят син. Джордан е пред очите ти — каза Селистайн. — Най-накрая той е тук тази вечер — лице в лице срещу теб.

— Селистайн, Джордан е по-мъртъв от всеки американски войник, който се е бил и умрял с чест във Виетнам. За мен той е невидим. Неговото малодушие ме заслепява. Между нас двамата се е спуснала толкова гъста мъгла, че никой не може да я прекрачи. Река от кръв ни дели. Кръвта на онези, които влизаха в бой под моя команда. Всеки път, когато се опитвам да погледна сина си, тяхната кръв ме заслепява. Техните имена изпълват очите ми и не мога да видя Джордан. Всичките имена, които са изписани върху паметника на падналите във Виетнам, се изправят и тръгват срещу мен. Стотици хиляди букви — все имена на загинали момчета, които са изпълнили дълга си, които са служили достойно на Америка, имената им вървят в строй срещу мен, полк след полк, докато аз се опитвам да зърна моя син-страхливец. Нашият Джордан.

Настъпи мълчание, дълбоко мълчание, а после аз станах и изкрещях срещу генерала:

— След като армията ни се ръководи от такива тъпанари като теб, учудвам се, че въобще има американски момчета, които успяха да се върнат живи от Виетнам. Как е възможно един толкова безчувствен задник да знае всичко на този свят? Кажи ми, генерале. Тук стои синът ти. Той не е национален флаг, нито знаме на рота, не е автомат, ръчна граната, плацдарм или стрелкови окоп и въпреки това ти демонстрираш повече привързаност и любов към тези неща, отколкото към собствения си син. Ти съсипа детството на Джордан и всички го знаят. Ти съсипа и Селистайн, но това го знаят малцина. Храбри ми генерале на републиката, дето си седнал тази вечер да съдиш сина си... ти не си и наполовината мъж, колкото е той, и никога не си бил. Да ти кажа ли какво умееш най-добре? Да биеш сина си и да биеш жена си. Ти не си нищо друго, освен мислител лека категория и грубиян тежка категория. И знаеш ли какво ти пречи да се превърнеш в пълнокръвен нацист? Само това дето не знаеш немски. Но ние тук имаме конституция, според която такива луди за връзване като теб трябва да си знаят мястото.

Отново чукчето.

— Млъкни, Джак! И седни на мястото си. Много си се разпалил, а ние още не сме започнали на сериозно.

— Не, ваша светлост — обади се Майк. — Вече дълбоко нагазихме в нашата драма.

— Искам да отговоря на Джак — рече генералът, изправи се и вдигна заплашително пръст. — Вашето е първото поколение, което опозори Америка. Когато страната призова синовете си, страхливите кръшкачи и мамини синчета от вашето поколение покриха срамотите си с женски гащи, взеха да получават астматични припадъци, слагаха захар в пробите си от урина, подлагаха се на диети, за да станат под нормалното тегло, или се тъпчеха, за да натрупат наднормени килограми, оплождаха приятелките си, за да избегнат повиквателните, и на цели тумби се присъединяваха към националната гвардия, само и само да не влизат в бой. Във Виетнам ние имахме нужда от железни мъже, а трябваше да ги избираме от цяла нация педерасти. Нашата нация се разваля отвътре. Гнои. Това е република без мъжка сила — затлъстяла, феминизирана, подпухнала от всички излишества на едно разкапващо се общество. Повръща ми се! Повръща ми се от такива като теб, Джак!

— Добре казано, генерале — обади се Кейпърс в последвалата тишина.

— Скъпи, защо не кажеш нещо за верността? — каза Селистайн Елиот, след което стана от мястото си. — Ти възпита Джордан да мисли, че верността е най-ценното качество на войника.

— И не се отмятам от думите си — отвърна й генералът, без да я гледа в очите. — Но Джак не знае нищо за верността, която имам предвид.