Читаем Богът на дребните неща полностью

Че в действителност всичко е започнало в дните, когато са били създавани Законите за Любовта. Законите, които повеляват кой трябва да бъде обичан и как.

И колко.



ОБАЧЕ, за практически цели в един безнадеждно практичен свят…

2

Пеперудката на Папачи

… всичко започна в един небесносин ден на шейсет и девета (с деветнайсет отпред). Беше от ония моменти в живота на една фамилия, когато се случва нещо, което измъква скритата й дремеща нравственост и я изхвърля на повърхността — да бълбука и да плава по нея за известно време. На открито. Така че всеки да я види.

Един небесносин плимът с блеснали на слънцето хромови перки се носеше край млади оризови поля и стари каучукови дървета на път за Кочин. По на изток, в една малка страна с подобен пейзаж (джунгли, реки, оризови поля, комунисти) се сипеха бомби — достатъчни, за да я покрият изцяло с петнайсет сантиметра стомана. Тук обаче цареше мир и фамилията в автомобила плимът пътуваше, без да изпитва страх и без лоши предчувствия.

Този плимът по-рано принадлежеше на Папачи, дядото на Рахел и Еста. Сега, след неговата смърт, принадлежеше на Мамачи, тяхната баба, а Рахел и Еста отиваха в Кочин, за да гледат за трети път мюзикъла „Звукът на музиката“. Знаеха всичките му песни.

След това всички щяха да отседнат в хотел „Морската кралица“, който лъхаше на престояла храна. Бяха си ангажирали стаи. Рано на другата сутрин щяха да отидат на летището в Кочин, за да посрещнат бившата съпруга на Чако — тяхната леля англичанка Маргарет Кочама — и братовчедка им Софи Мол, които идваха от Лондон да прекарат Коледа в Айеменем. През тази година вторият съпруг на Маргарет Кочама — Джо, беше загинал при автомобилна катастрофа. Като научи за катастрофата, Чако ги покани в Айеменем. Казваше, че не можел да понася мисълта двете да прекарат самотна и тъжна Коледа в Англия. В къща, пълна със спомени.

Според Аму, Чако не бил преставал да обича Маргарет Кочама. Мамачи не беше на това мнение. Предпочиташе да вярва, че той изобщо не беше я обичал.

Рахел и Еста не бяха виждали Софи Мол. Но чуваха много за нея през последната седмица. От Беба Кочама, от Кочу Мария и дори от Мамачи. Те също не бяха я виждали, ала се държаха така, като че ли я познават. Седмицата беше минала под знака на „Какво ще си помисли Софи Мол?“

През цялата тази седмица Беба Кочама беше подслушвала безмилостно частните разговори на близнаците и чуеше ли ги да си говорят на малайаламски, налагаше им малки глоби. От джобните им пари. Караше ги също да пишат изречението „Ще говоря винаги на английски. Ще говоря винаги на английски“. Всеки по сто пъти. Когато свършеха, тя преглеждаше „наказанията“ и отбелязваше всеки ред с червения си молив, за да е сигурна, че не й представят стари изречения за нови наказания.

Настояваше още да репетират една английска песничка, която трябваше да пеят в колата на връщане. Искаше всяка дума да се чува добре и да внимават особено в произношението. Пре из нош ение.

Лик-Увай с Бо-Га веечно С Бо-Га нааш, Лик-Увай, Лик-Увай с Бо-Га наш.

Цялото име на Еста беше Естапен Яко. Рахел беше просто Рахел. Засега нямаха презиме. Аму обмисляше дали не е по-добре да вземе отново моминското си фамилно име, но казваше, че жената няма кой знае какви възможности, щом може да избира само между бащиното и мъжовото си име.

Еста носеше бежовите си островърхи обувки и прическата му бе като на Елвис. Специалната прическа за излизане. Любимата му песен на Елвис беше „Парти“. „Някои обичат рок, други обичат рол“, напяваше си той, когато никой не го гледа, за китара използваше една ракета за бадминтон и издуваше устни като Елвис. „За парти моята душа жадува…“

Еста имаше полегати сънливи очи, а новите му предни зъби бяха още назъбени по края. Новите зъби на Рахел чакаха скрити във венците й, както думите чакат в писалката. Всички бяха озадачени как е възможно при осемнайсетминутна разлика във възрастта зъбите им да поникват в толкова различно време.

Почти цялата коса на Рахел стоеше на върха на главата й като фонтан. Прихваната беше с една Любов-в-Токио — две едри мъниста, свързани с ластик, които нямаха нищо общо с Любовта-в-Токио. В Керала този тип шноли за коса са издържали проверката на времето и до днес можете да ги намерите във всеки приличен магазин за дамски стоки. Две едри мъниста, свързани с ластик.

На детския ръчен часовник на Рахел стрелките бяха нарисувани. Сочеха два без десет. Една от нейните амбиции беше да има часовник, чиито стрелки да могат да показват час, какъвто тя си пожелае (според нея именно за това бяха нужни часовниците). Пластмасовите й слънчеви очила имаха жълти рамки, но през тях светът се виждаше в червено. Аму казваше, че тези очила били вредни за очите, и съветваше Рахел да ги носи колкото може по-рядко.

Рокличката й за летището беше в куфара на Аму. Заедно с подходящи гащички.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология