Читаем Богът на дребните неща полностью

Когато Аму и съпругът й се преместиха в Асам, Аму — красива, млада и дръзка — стана център на вниманието в плантаторския клуб. Със сарито си носеше блузи с гол гръб и чантичка от сребърно ламе на верижка. Пушеше дълги цигари със сребърно цигаре и се научи да пуска идеални димни кръгчета. Мъжът й се оказа не само пияница, но истински алкохолик с целия фалш и с трагичния чар на алкохолика. Аму до края не можа да разбере някои неща за него. Дълго след като го бе напуснала, не преставаше да се чуди защо лъжеше така безобразно, когато това не беше нужно. Особено когато не му беше нужно. В разговор с приятели например твърдеше, че много обичал пушена сьомга, а пък Аму знаеше, че не може да я понася. Или се връщаше от клуба и казваше на Аму, че е гледал там филма „Срещни ме в Сейнт Луис“, а там всъщност се прожектираше „Бронзовият каубой“. Когато го изобличаваше, той нито даваше обяснения, нито се извиняваше. Просто се хилеше, с което вбесяваше Аму до степен, до каквато тя не бе предполагала, че може да се вбеси.

Аму беше бременна в осмия месец, когато избухна война с Китай. Октомври 1962. Евакуираха от Асам жените и децата на плантаторите. Поради напредналата си бременност Аму не можеше да пътува и остана в плантацията. През ноември, след едно ужасяващо пътуване с раздрънкан автобус по неравен път до Шилонг, сред слухове за китайска окупация и предстоящо поражение на Индия се родиха Еста и Рахел. При осветление със свещи. В болница със затъмнени прозорци. Появиха се без голяма суетня, с разлика от осемнайсет минути. Две малки вместо едно голямо. Близнаци тюленчета, омазани със соковете на майка си. Набръчкани от усилието да се родят. Аму провери дали нямат нещо ненормално, преди да затвори очи и да заспи.

Преброи четири очи, четири уши, две усти, две нослета, двайсет пръста на ръцете и двайсет безупречни ноктенца на краката.

Не забеляза единствената им сиамска душа. Радваше се, че ги е родила. Баща им, излегнат на коравата скамейка в болничния коридор, беше пиян.

Докато близнаците станаха на две години, пиянството на баща им, засилено от самотния живот в чаената плантация, го бе довело до алкохолен ступор. По цели дни само лежеше в леглото и не ходеше на работа. Накрая управителят англичанин го повика в своето бунгало за „сериозен разговор“.

Аму седеше на верандата на дома им и притеснено чакаше съпругът й да се върне. Сигурна беше, че Холик го вика, за да му съобщи, че го уволнява. Изненада се, че мъжът й се върна унил, но не и съсипан.

Каза на Аму, че господин Холик е предложил нещо, което трябвало да обсъди с нея. Започна малко неуверено, като избягваше да срещне погледа й, но постепенно, докато говореше, набра кураж. Погледнато от практическата му страна, в края на краищата предложението щяло да е от полза и за двама им, каза той. Всъщност за всички тях, като се има предвид и образованието на децата.

Господин Холик бил откровен с младия си помощник. Информирал го за оплакванията, които получил от помощник-управителите и от този, който отговарял за работниците, и от останалите.

— Боя се, че нямам друг избор — казал той, — освен да поискам да си подадеш оставката.

Оставил мълчанието да подейства. Оставил жалкия човек, седнал срещу него на масата, да започне да трепери. Да плаче. Тогава Холик заговорил отново.

— Е, всъщност може би има и друго решение… може би ще го намерим двамата заедно. Трябва да се търси положителният подход, винаги държа на това. Преброй достоянията си. — Холик спрял, за да поръча кана с кафе. — Ти, да знаеш, си много щастлив мъж — прекрасно семейство, красиви деца и толкова привлекателна жена… — Запалил цигара, оставил кибритената клечка да гори, докато едва не опарила пръстите му. — Извънредно привлекателна жена…

Плачът спрял. Озадачени кафяви очи срещнали погледа на зловещи зелени очи с червени венички. Докато пиели кафето, господин Холик предложил на Баба да заминел за известно време. На почивка. Евентуално да постъпел в клиника за лечение. И да останел колкото е нужно, за да се подобри. А по време на отсъствието му господин Холик предложил Аму да отидела в неговото бунгало и той да се „грижел за нея“.

Из плантацията вече се срещаха чорлави светлокожи деца, дарени от господин Холик на ония берачки на чай, които му харесвали. Това бе първото му нахлуване в мениджърските среди.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология