Читаем Богът на дребните неща полностью

Аму наблюдаваше как устата на съпруга й се движи и оформя думи. Не каза нищо. Той се притесни, после се вбеси от нейното мълчание. Внезапно й се нахвърли, сграбчи я за косата, удари я с юмрук и припадна след голямото усилие. Аму свали най-тежката книга от етажерката — „Световен атлас на Рийдърс Дайджест“ и с все сила го заудря с нея. По главата. По краката. По гърба и раменете. Когато отново дойде в съзнание, той се озадачи от натъртванията по тялото му. Извини се засрамено за насилието, но веднага започна да й натяква, че трябвало да помогне за преместването му. За него това бе станало обичайно. След пиянското насилие да следва душевен тормоз. Миризмата на вкиснат алкохол, която се просмукваше през кожата и сухите, втвърдени следи от повръщане около устата му сутрин отвращаваха Аму. Когато и децата взеха да страдат от неговите пристъпи на насилие и започна войната с Пакистан, Аму напусна мъжа си, за да се върне — нежелана — при родителите си в Айеменем. Върна се към всичко, от което беше избягала едва преди няколко години. Само че сега имаше две малки деца. Но вече нямаше мечти.

Папачи не повярва на нейния разказ — не защото имаше добро мнение за съпруга й, а просто защото не вярваше, че един англичанин, който и да е англичанин, би покривал жената на друг мъж.

Аму обичаше децата си (то се знае), но тяхната уязвимост и готовността им да обикват хора, които не ги обичат истински, я вбесяваха и понякога събуждаха у нея желанието да ги нарани — с възпитателна цел, като закрила.

Сякаш прозорецът, през който баща им изчезна, бе останал отворен и сега всеки можеше да влезе и да бъде приет радушно.

В очите на Аму двете й близначета приличаха на две малки объркани жабчета, изцяло прехласнати едно в друго, които се влачат ръка за ръка по широко шосе, натоварено с грохотно движение. Без изобщо да съзнават какво може да причини на жабите един камион. Аму бдеше над тях с ожесточение. Тази бдителност изопваше нервите й, правеше я напрегната и винаги нащрек. Беше готова мигом да ги порицае, но още по-бързо да се обиди заради тях.

За себе си знаеше, че няма да има друг шанс. Оставаше й само Айеменем. Една предна и една задна веранда. Една гореща река и една фабрика за консерви.

На фона на постоянното пронизително, укорително вайкане на околните.

Още в първите няколко месеца от завръщането си в бащиния дом Аму започна да разпознава и да презира грозното лице на състраданието. Стари жени — роднини с поникващи бради и с тройни потрепващи брадички — идваха да преспят по една нощ в Айеменем и да й съчувстват за развода. Стискаха коляното й и злорадстваха. Тя едва се сдържаше да не ги плесне. Или да завърти зърната на гърдите им. С винтов ключ. Като Чаплин в „Модерни времена“.

Когато гледаше сватбените си фотографии, Аму имаше чувството, че оттам на погледа й отвръща друга жена. Една глупава, отрупана с бижута булка. Копринено сари в цветовете на залеза, посипано със злато. Пръстени на всеки пръст. Бели точки от сандалово дърво над извитите й вежди. Като се гледаше в този вид, при спомена меките устни на Аму се разтягаха в тънка горчива усмивка — не толкова за самата сватба, колкото за факта, че беше позволила да я окичат така старателно, преди да я отведат към бесилката. Изглеждаше абсурдно. И безсмислено.

Като да излъскваш дърва за горене.

Аму отиде при селския златар и поиска тежкият й сватбен пръстен да се претопи и от него да й се направи гривна с две змийски главички, която прибра за Рахел.

Знаеше, че сватбите не могат да бъдат избегнати напълно. Поне на практика. Но през останалата част от живота си застъпваше гледището, че сватбата трябва да бъде малка и в обикновено облекло. Така щяха да бъдат по-малко отвратителни, смяташе Аму.

Понякога, като слушаше по радиото свои любими песни, нещо у нея потрепваше. Под кожата й се появяваше някаква пълзяща болка и Аму като магьосница излизаше от този свят и навлизаше в друг, по-щастлив. В такива дни у нея имаше нещо неспокойно и диво. Сякаш временно беше изоставила морала на майчинството и на разведената жена. Дори походката й от плавна, майчинска се променяше в някаква друга, по-дива. Кичеше косата си с цветя, а очите й излъчваха магически тайни. Не говореше с никого. Прекарваше часове на речния бряг с малкия си пластмасов транзистор във формата на мандарина. Пушеше цигари и плуваше посред нощ.

Откъде идваше тази опасна възбуда у Аму? Този лъх на непредсказуемост? Идваше от онова, което се бунтуваше в нея. Някаква невъзможна смес. Безкрайната нежност на майчинството и неукротимата ярост на бомбардировчика самоубиец. Противоречие, което зрееше у нея и я заведе накрая до това, да обича нощем мъжа, когото децата й обичаха през деня. Да използва нощем лодката, която децата й използваха денем. Лодката, в която седеше Еста и бе намерена от Рахел.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология