Богът на дребните неща

1) Поставен на подходящо място.

2) Разположение на ума — да доведеш ума до определено състояние.

Чако обясни, че в случая с Папачи важало 2) — да доведеш ума до определено състояние. Което според Чако означавало, че умът на Папачи е бил доведен до състояние, което го карало да обича англичаните.

Чако каза на близнаците, че макар да му било неприятно да го признае, всъщност те всички били англофили. Семейство от англофили. Насочени в погрешна посока. Хванати в капан вън от собствената им история, неспособни да се върнат назад по своите стъпки, защото следите от стъпките им са били пометени. Обясни им, че историята е като стара къща през нощта. На която всички лампи са запалени. А в нея стоят предците и си шепнат.

— За да разберем историята — продължи Чако, — трябва да влезем вътре и да чуем какво си говорят. И да видим книгите, да видим картините, окачени по стените. Да подушим миризмите.

Еста и Рахел не се съмняваха, че къщата, която Чако има предвид, се намира на отсрещния бряг на реката, сред изоставената каучукова плантация, където никога не бяха ходили. Къщата на Кари Сайпу. Черният сахиб. Англичанинът, който беше станал „местен“. Който говореше малайаламски и носеше мунду. Собственият Курц на Айеменем. Айеменем — негово лично „Сърце на мрака“6. Той се беше прострелял в главата преди десет години, когато родителите на младия му любовник бяха откъснали момчето от него и го бяха пратили на училище. След самоубийството имуществото му бе станало обект на дълъг спор между готвача и секретаря на Кари Сайпу. Къщата беше празна от години. Малцина я бяха виждали, но близнаците си я представяха. Къщата на Историята.

С хладен каменен под, с мрачни стени, с въздигащи се вълнисти сенки във формата на кораби. С тлъсти прозрачни гущери зад старите картини, с восъчни, разпадащи се предци — със загрубели нокти на краката и дъх на пожълтели географски карти, когато си бъбрят със съскащ хартиен шепот.

— Но ние не можем да влезем вътре — обясни Чако, — защото сме заключени навън. А когато гледаме през прозорците, виждаме само сенки. Когато наострим слух, чуваме само шепот. Не можем да разберем шепота, защото умовете ни са били завладени от една война. Война, която сме спечелили и загубили. Най-лошият вид война. Война, която взема в плен мечтите ни и ги променя. Война, която ни е накарала да обожаваме завоевателите си и да презираме себе си.

— По-точно да се женим за нашите завоеватели — сухо вметна Аму, като имаше наум Маргарет Кочама. Чако не й обърна внимание. Накара близнаците да потърсят в речника презирам. Там беше написано: „Да гледаш отвисоко; да гледаш с пренебрежение; да се отнасяш оскърбително или с неуважение.“

Чако каза, че в контекста на войната, за която той говори — Войната на Мечтите, — думата презирам означавала всичко това.

— Ние сме военнопленници — продължи Чако. — Мечтите ни насилствено са променени. Ние сме ничии. Плаваме без котва по бурни морета. Може никога да не ни позволят да слезем на брега. Нашите скърби никога няма да са достатъчно тъжни. Нито радостите ни — достатъчно весели. Мечтите ни — истински. Нашият живот — достатъчно важен. За да има значение.

После, за да даде на Еста и Рахел чувство за историческа перспектива (макар че в следващите седмици на самия Чако твърде много щеше да му липсва перспектива), той им разказа за Жената-Земя. Накара ги да си представят, че земята — преди четири хиляди и шестстотин милиона години — е била четиридесет и шест годишна жена, на толкова години, на колкото е учителката Алеяма, която им даваше уроци по малайаламски. За да стане Земята това, което е днес, Жената-Земя й е отдала целия си живот. За да се разделят океаните. Да се издигнат планините. Жената-Земя, каза Чако, е била единайсетгодишна, когато са се появили първите едноклетъчни организми. Първите животни, създания като червеи и медузи, са се появили едва когато тя е станала на четиридесет години. Била е четиридесет и пет годишна — само преди осем месеца — когато по земята са скитали динозаври.

— Цялата човешка цивилизация, която познаваме — обясни Чако на близнаците, — е започнала само преди два часа в живота на Жената-Земя. Преди толкова, колкото ни е нужно, за да идем с колата от Айеменем до Кочин.

Ето една мисъл, която вдъхва страхопочитание и смирение, каза Чако (смирение хубава дума, помисли си Рахел, да вървиш смирено и безгрижно по света), мисълта, че цялата съвременна история, световните войни, войната на мечтите, човекът на луната, науката, литературата, философията, постигането на знания — всичко това е само едно примигване на Жената-Земя.

— И ние, мили мои, всичко, което сме и което ще бъдем — сме само едно потрепване на окото й — тържествено заключи Чако, излегнат върху леглото и загледан в тавана.