Читаем Богът на дребните неща полностью

До пристигането на Чако фабриката беше малко, но печелившо предприятие. Мамачи я ръководеше като голяма кухня. Чако я регистрира като съдружие и уведоми Мамачи, че тя ще бъде „спящ съдружник“, съдружник, който участва само финансово. Направи капиталовложения в оборудване (машини за консерви, казани, готварски печки) и увеличи работниците. Финансовият спад започна почти веднага, но беше изкуствено задържан чрез големи банкови кредити, които Чако получи срещу ипотекиране на семейните оризища около къщата в Айеменем. Макар че Аму работеше във фабриката наравно с Чако, когато говореше със санитарни инспектори и инженери, той винаги казваше моята фабрика, моите ананаси, моите туршии. По закон това беше така, защото Аму като дъщеря нямаше имуществени права.

Чако обясни на Рахел и Еста, че Аму, като дъщеря, нямала дори право да изказва мнение.

Благодарение на нашето прекрасно мъжко шовинистично общество — отвърна Аму.

Каквото е твое, е мое и което е мое, също е мое — откликна Чако.

За мъж едър и дебел като него смехът му бе неочаквано писклив. И когато се смееше, се тресеше цял, без да личи, че се движи.

До идването на Чако в Айеменем фабриката на Мамачи нямаше име. Хората наричаха нейните туршии и сладка просто „крехкото манго на Соша“, или „банановия конфитюр на Соша“. Соша беше първото име на Мамачи. Сошама.

Чако кръсти фабриката „Туршии и консерви Парадайз“, поръча проекти за етикети и ги даде за отпечатване в печатницата на другаря К.Н.М. Пилай. Най-напред смяташе да назове фабриката „Туршии и консерви Зевс“, но идеята беше отхвърлена, защото всички смятаха, че Зевс е неизвестно име и няма местен колорит, какъвто имаше думата Парадайз, Рай. (Предложението на другаря Пилай — „Туршии Пара-шу-рам“ — беше отхвърлено по противоположни съображения: носеше твърде много местна окраска.)

Идея на Чако беше да се изработи шперплатова реклама и да се постави върху багажника на покрива на плимъта.



Сега, по пътя за Кочин, рекламата тракаше, сякаш ще падне.

Наложи се да спрат близо до Вайком и да купят въже, да я закрепят по-здраво. Това ги забави с още двайсет минути. Рахел се разтревожи, че ще закъснеят за „Звукът на музиката“.

После, като приближиха покрайнините на Кочин, червено-бялата ръка на железопътната бариера при прелеза се спусна. Рахел беше уверена, че това се случва, защото се е надявала да не се случи.

Още не беше се научила да овладява надеждите си. Еста заяви, че това било Лош знак.

И тъй, щяха да изпуснат началото на филма. Когато Джули Андрюс се показва като малка точка на хълма и става все по-голяма и по-голяма, докато гласът й бликне от екрана като студена вода с дъх на мента.

Червеният сигнал на червено-бялата ръка на бариерата казваше СТОП в бяло.

— ПОТС — прочете Рахел.

На един жълт афиш бе написано с червено БЪДИ ИНДИЕЦ, КУПУВАЙ ИНДИЙСКОТО.

— ИДЪБ ЦЕИДНИ, ЙАВУПУК ОТОКСЙИДНИ — прочете Еста.

За възрастта си близнаците бяха твърде напреднали в четенето. Бяха прочели „Старото куче Том“ и „Джанет и Джон“ и си имаха „Читанките на Роналд“. Вечер Аму им четеше от „Книга за джунглата“ на Киплинг.

Хвърчилото Чик сега води нощта, която Манг Прилепът освобождава…

Косъмчетата по ръцете им настръхваха — златисти в светлината на нощната лампа. Когато четеше, Аму умееше да преправя гласа си мрачен като на Шиър Хан. Или скимтящ, като на Табаки.

Ти избираш и не избираш! Какви са тези приказки за избиране? Трябва ли да стоя пред дупката на твоето куче, за да получа онова, което ми се полага загдето убих бика? Аз, Шиър Хан, ти говоря!

А пък аз, Ракша (демонът) ти отговарям! — изкрещяваха близнаците. Не едновременно, но почти.

Това човешко зверче е моят Лунгри — моето, за мене! То няма да бъде убито. Ще живее, за да тича с глутницата и да ходи на лов с глутницата; и накрая, чуй ме ти, ловецо на малки голи зверчета — жабарю — убиецо на риби, — той ще подгони тебе!

Беба Кочама, на която бе възложено редовното им образование, им прочете един вариант на „Бурята“, преработка на Чарлс и Мери Лам.

„Където пие нектар пчелата, там пия и аз“ — рецитираха Еста и Рахел. — „И в чашка на иглика полягам си завчас“.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология