Читаем Богът на дребните неща полностью

Затова, когато приятелката на Беба Кочама, австралийската мисионерка госпожица Митън, дойде на гости в Айеменем и подари на Еста и Рахел една бебешка книжка — „Приключенията на катеричката Сузи“, — близнаците се обидиха дълбоко. Най-напред я прочетоха отпред назад. Но госпожица Митън, която бе членка на сектата от Възродени християни, заяви, че била малко разочарована от тях, когато й прочетоха книжката на глас отзад напред.

„атяинечюлкирП ан атакчиретак изуС. андЕ антелорп ниртус атакчиретак изуС ес идубъс.“

Показаха на госпожица Митън как може да се прочете отзад напред и отпред назад думата „Малайалам“ и също „мадам, аз съм Адам“. На гостенката това не се стори забавно и се оказа, че дори не знае какво е „малаялам“. Обясниха й, че това е езикът, който всички в Керала говорят. Тя отговори, че е останала с впечатлението този език да се нарича „кералезки“. Еста, който вече ненавиждаше госпожица Митън, й заяви, че според него Впечатлението й било Страшно Тъпо.

Госпожица Митън се оплака на Беба Кочама от грубостта на Еста и от това, че четат отзад напред. Каза на Беба Кочама, че е съзряла Сатаната в очите им. атанатаС в очите им.

Близнаците бяха наказани да напишат Вече няма да четем отзад напред. Вече няма да четем отзад напред. Сто пъти. Отпред назад.

Няколко месеца по-късно госпожица Митън беше прегазена от млекарска камионетка в Хобарт срещу едно игрище за крикет. Според близнаците във факта, че камионетката в този момент се е движела на заден ход, се криеше справедливост.



Повече автобуси и коли бяха спрели от двете страни на бариерата. Линейка с надпис „Болница Сейкред харт“ беше пълна с хора, които отиваха на сватба. Булката гледаше през задния прозорец; лицето й бе отчасти скрито от грамаден червен кръст, чиято боя се лющеше.

Всичките автобуси носеха имена на момичета. Люсикути, Моликути, Бийна Мол. На малайаламски „Мол“ значи „Малко момиче“, а „Мон“ — „Малко момче“. Автобусът с име Бийна Мол беше пълен с поклонници, чиито глави бяха обръснати в тирупати7. До прозореца на автобуса Рахел виждаше един ред бръснати глави над следи от повръщано на равно разстояние една от друга. Тя проявяваше голямо любопитство към повръщането. Никога не беше повръщала. Нито веднъж. А на Еста се беше случвало и тогава кожата му ставаше гореща и лъскава, очите му — безпомощни и красиви, а пък Аму го обичаше повече, отколкото обикновено. Чако казваше, че Еста и Рахел са невероятно здрави. Също и Софи Мол. Това било защото не произхождали от бракове между близки родственици, като повечето сирийски християни. И хората от сектата парси.

Мамачи възрази, че нейните внуци страдали от нещо по-лошо, отколкото последствията от такива бракове. Имаше предвид, че родителите им са разведени. Сякаш хората можеха да избират само между брак с близки родственици и развод.

Рахел не беше сигурна от какво страда, но понякога се упражняваше да прави тъжни физиономии и да въздиша пред огледалото.

— Това, което правя сега, е много, много по-добро от всичко, което съм правила досега — казваше си тя тъжно. Представяше си, че е Сидни Картън или Чарлс Дарни, застанал на стълбата в очакване да бъде гилотиниран в комикса от серията „Илюстрирана Класика“ по „Приказка за два града“.

Рахел се чудеше какво бе накарало обръснатите поклонници да повръщат по един и същ начин и дали това бе едновременно, при добре оркестрирано повдигане (може би с музика или в ритъма на автобусния клаксон), или пък бяха повръщали един по един.

В началото, когато бариерата току-що бе спусната, въздухът се изпълни с нетърпеливото боботене на двигателите. Но когато кривокракият човек, който се грижеше за прелеза, излезе от будката си и тръгна, накуцвайки, към павилиона за чай, всички разбраха, че ще трябва да чакат дълго, шофьорите изгасиха двигателите и тръгнаха да се разтъпкват.

Като кимна неопределено с отегчената си и сънлива глава, Божеството на Прелеза сякаш пусна на воля просяци с превръзки и продавачи с табли, които предлагаха парчета от пресен кокосов орех или оризови понички върху бананови листа. И студени напитки. Кока-кола, фанта и мляко с вкус на рози.

Един прокажен с изцапана превръзка просеше до прозореца на колата.

— Това ми прилича на антисептичната течност меркурохром — забеляза Аму по повод необичайно светлата кръв по бинта.

— Поздравления — откликна Чако. — Говориш като истинска буржоазка.

Аму се усмихна и двамата си стиснаха ръцете, сякаш й връчваше почетно свидетелство, че е истинска, автентична буржоазка. Близнаците запомняха мигове като този, нанизваха си ги на конец като скъпоценни мъниста на огърлица (доста рехава).

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология