Богът на дребните неща

— Може ли и аз да дойда да гледам?

— Не — натърти Аму.

Отново покрай публиката (крака насам-нататък). Миналия път, за да пее. Този път, за да се опита да повърне. Излязоха през ИЗХОДА. Отвън, в мраморното фоайе, оранжадено-лимонаденият човек ядеше бонбон. Бузата му беше издута от движещия се бонбон. Издаваше леки, смучещи звуци, като вода, която се отича от умивалник. Върху щанда имаше зелена обвивка от бонбон. За този човек бонбоните бяха безплатни. Имаше един ред безплатни бонбони в матови буркани. Обърса мраморния щанд с парцала в неопределен цвят, който държеше в косматата си ръка с часовника. Като видя лъчезарната жена с лъскави рамене и малкото момче, по лицето на човека мина сянка. После се усмихна с латернаджийска усмивка.

— Много скоро пак си излязъл — подхвърли човекът.

На Еста вече му се гадеше. Аму бързо го отведе в тоалетната на първи балкон. В Нейната.

Повдигна го и Еста се оказа заклещен между нечистия умивалник и тялото на Аму. Краката му висяха. Умивалникът имаше металически кранове и ръждиви петна. И една кафява плетеница от тънки като косъм пукнатини, подобна на пътната карта на голям заплетен град.

Тялото на Еста потрепера, но нищо не излезе. Само мисли. Те се измъкваха от него и пак се връщаха обратно. Аму не можеше да ги види. Те кръжаха като буреносни облаци над умивалниковия град. Но умивалниковите мъже и жени си гледаха обичайната работа. Умивалникови коли и автобуси продължаваха да бръмчат наоколо. Умивалниковият живот си течеше.

— Няма ли? — попита Аму.

— Няма — каза Еста.

Няма? Няма.

— Тогава си измий лицето — нареди Аму. — Водата винаги помага. Измий си лицето и ще идем да изпием по една газирана лимонада.

Еста си изми лицето, и ръцете, и пак лицето, и пак ръцете. Клепките му бяха мокри и слепнали.

Оранжадено-лимонаденият човек сгъна зелената обвивка от бонбон и натисна гънката с боядисания нокът на палеца си. Перна една муха с навито на руло списание. Внимателно я събори от края на щанда върху пода. Мухата лежеше по гръб и размахваше омалелите си крачка.

— Сладко момче — обърна се към Аму бюфетчията. — Хубаво пее.

— Той е мой син — усмихна се Аму.

— Наистина ли? — възкликна оранжадено-лимонаденият човек и погледна към Аму със зъбите си. — Наистина ли? Не изглеждате достатъчно възрастна, за да имате такъв син.

— Той не се чувства добре — обясни Аму. — Мислех, че една студена напитка може да му помогне.

— Разбира се — отвърна човекът. — Разбира се. Оранжадо-лимонада? Лимонадооранжада?

Ужасен въпрос, очакван с ужас.

— Не, благодаря.

Еста погледна Аму. Зелено-вълнисто, морсководораслово, бездънно-пълнодънно.

— А за вас? — попита Аму оранжадено-лимонаденият човек. — Кока-кола, фанта? Или сладолед?

— Не, аз не искам нищо. Благодаря — отговори Аму. Лъчезарна жена с дълбоки трапчинки.

— Ето — Човекът протегна шепа бонбони, като щедра стюардеса. — За вашия малък Мон.

— Не, благодаря — повтори Еста и погледна Аму.

— Вземи ги, Еста! — подкани го Аму. — Не бъди неучтив.

Еста ги взе.

— Кажи благодаря — напомни Аму.

— Благодаря — каза Еста. (За бонбоните, за белия белтък.)

— Няма защо — отвърна на английски оранжадено-лимонаденият човек. — Значи така. Момченцето каза, че сте от Айеменем.

— Да — потвърди Аму.

— Аз често ходя там — съобщи оранжадено-лимонаденият човек. — Семейството на жена ми е от Айеменем. Знам къде е вашата фабрика. Туршии „Парадайз“, нали? Той ми каза. Вашият Мон.

Той знаеше къде да намери Еста. Това искаше да каже. То беше предупреждение.

Аму видя трескаво-блесналите очи на сина си.

— Трябва да тръгваме — реши тя. — Не бива да рискуваме да вдигне температура. Братовчедка им пристига утре — обясни тя на чичото. И небрежно добави: — От Лондон.

— От Лондон? — В очите на чичото засия уважение. Към една фамилия с лондонски връзки.

— Еста, ти остани тук, при чичото. Аз ще доведа Беба Кочама и Рахел — предложи Аму.

— Ела — озъби се чичото. — Ела и седни на една висока табуретка при мен.

— Не, Аму! Не, Аму, не! Искам да дойда с теб!

Аму, изненадана от необичайно шумното настояване на нейния обикновено тих син, се извини на оранжадено-лимонадения чичо.

— Обикновено не се държи така. Хайде да тръгваме тогава, Естапен.

Отново при миризмата на салона. Сенките на вентилаторите. Темета на глави. Вратове. Яки. Коси. Кокове. Плитки. Конски опашки.

Фонтан, закрепен с Любов-в-Токио. Едно малко момиче и една бивша монахиня.

Седемте деца на капитан фон Трап като седем ментови бонбончета бяха излезли от ментовобонбонената си баня, стояха в ментовобонбонена редица с пригладени коси и пееха с послушни ментовобонбонени гласове на жената, за която капитанът едва не се ожени. Русата баронеса, бляскава като диамант.

От звука на музиката
оживява Планината.

— Трябва да тръгваме — каза Аму на Беба Кочама и на Рахел.

— Аму! — възрази Рахел. — Главните неща още не са се случили! Той дори още не я е целунал! Още не е скъсал хитлеристкото знаме! Дори още не ги е предал Ролф пощальонът!

— Еста е болен — обясни Аму. — Хайде!

— Дори още не са дошли нацистките войници!

— Хайде! — повтори Аму. — Ставай!