Богът на дребните неща

— Дори още не са изпели „Високо на върха има стадо кози!“

— Еста трябва да е добре за Софи Мол, нали? — присъедини се Беба Кочама.

— Не е нужно — смънка Рахел повече на себе си.

— Какво каза? — попита Беба Кочама, която беше разбрала общия смисъл, но не и точните думи.

— Нищо — отвърна Рахел.

— Чух те — изсъска Беба Кочама.

Отвън чичото пренареждаше невзрачните си шишета. Бършеше с кирливия си парцал кръглите водни петна, които бяха оставили върху мраморния щанд на бюфета. Приготвяше се за паузата. Той беше чист оранжадено-лимонаден чичо. Имаше сърце на стюардеса, скрито в мечешко тяло.

— Значи си тръгваме? — обади се той.

— Да — отговори Аму. — Къде можем да намерим такси?

— Като излезете от вратата, тръгвате нагоре, после вляво — обясни той, загледан в Рахел. — Не ми казахте, че имате и малка Мол. — Протегна един бонбон и към нея. — Ето, Мол, за теб е.

— Вземи моите! — бързо извика Еста, защото не искаше Рахел да се приближи до човека.

Но Рахел вече беше тръгнала към него. Докато приближаваше, той й се усмихна, ала нещо в тази латернаджийска усмивка, нещо във втренчения му поглед я накара да спре. Беше най-противният човек, когото е виждала. Обърна се и погледна Еста.

Рахел отстъпи назад от косматия човек.

Еста натика бонбоните му в нейната ръка и тя усети, че пръстите му горят, а върховете им са студени като смъртта.

— Довиждане, Мон — подвикна чичото към Еста. — Ще се видим някога в Айеменем.

И тъй, отново по червените стъпала. Този път Рахел изоставаше. Вървеше бавно. Сякаш казваше: Не, не искам да си отивам. Чувстваше се като един тон тухли, дърпани с каишка.

— Симпатичен е този оранжадено-лимонаден човек — подхвърли Аму.

— Тццц! — възрази Беба Кочама.

— Не изглежда такъв, но беше изненадващо мил с Еста — потвърди мнението си Аму.

— Тогава защо не се омъжиш за него? — войнствено попита Рахел.

На червеното стълбище времето спря. Еста спря. Беба Кочама спря.

— Рахел! — викна Аму.

Рахел замръзна. Безумно съжаляваше за това, което беше изрекла. Не знаеше откъде се взеха тези думи. Не знаеше, че са се таяли у нея. Но сега бяха излезли от устата й и не можеха да се върнат обратно. Те увиснаха над червеното стълбище като чиновници в държавна канцелария. Някои стояха прави, други бяха седнали и подрусваха крака.

— Рахел — повтори Аму. — Съзнаваш ли какво направи току-що?

Уплашени очи и фонтан от коса погледнаха към Аму.

— Добре, добре. Не се плаши — каза Аму. — Само ми отговори. Съзнаваш ли?

— Какво? — попита с най-тихия си гласец Рахел.

— Съзнаваш ли какво току-що направи? — повтори Аму.

Уплашени очи и фонтан от коса отново я погледнаха.

— Знаеш ли какво става, когато нараняваш някого? — продължи Аму. — Когато нараняваш някого, той започва да те обича по-малко. Това правят лекомислените думи. Карат хората да те обичат по-малко.

Студена нощна пеперудка с необикновено гъсти мъхести снопчета кацна леко върху сърцето на Рахел. Мястото, където ледените й крачка се докоснаха, настръхна като гъша кожа. Гъша кожа с шест издутини върху лекомисленото сърце на Рахел.

Нейната Аму вече я обичаше по-малко.

И тъй, излизат от вратата, тръгват нагоре, после вляво. Стоянка за таксита. Една наранена майка, една бивша монахиня, едно горещо и едно студено дете. Гъша кожа с шест издутини и една нощна пеперудка.

Таксито миришеше на спане. Навити на руло стари дрехи. Влажни пешкири. Подмишници. В края на краищата то беше дом за шофьора на таксито. Той живееше в него. Беше единственото място, където да складира миризмите си. Седалките бяха съсипани. Нацепени. Продълговато парче от мръсен жълт сюнгер се беше измъкнало и се тресеше върху задната седалка като огромен жълтеничав черен дроб. Шофьорът бе пъргав като дребен гризач. С орлов нос и с мустачки. Толкова дребен, че гледаше пътя през кормилото. От другите превозни средства се виждаше, че в това такси има пътници, но не и шофьор. Караше бързо, агресивно, втурваше се в празните пространства, изтикваше другите коли от редицата им. Ускоряваше на пресечките със зебра. Пренебрегваше светофарите.

— Защо не използваш подложка, възглавница или нещо подобно? — предложи Беба Кочама с приятелски глас. — Ще виждаш по-добре.

— А ти, сестро, защо не си гледаш твоята работа? — предложи шофьорът неприязнено.

Като тръгнаха край мастиленото море, Еста подаде глава през прозореца. Усещаше вкуса на горещия солен бриз в устата си. Чувстваше как вдига косата му нагоре. Знаеше, че ако Аму разбере какво е правил с оранжадено-лимонадения човек, тя щеше да обича по-малко и него. Много по-малко. Почувства срамна кипяща, повдигаща и преобръщаща се болка в стомаха. Копнееше за реката. Защото водата винаги помага.

Лепкава неонова нощ се носеше край прозореца на таксито. Вътре беше горещо и тихо. Беба Кочама изглеждаше възбудена и почервеняла. Не обичаше да става причина за лоши чувства. Колкото пъти някое бездомно куче пресечеше шосето, шофьорът полагаше искрени усилия да го прегази.

Пеперудката в сърцето на Рахел разпери кадифените си крилца и в костите й пролази студ.