Богът на дребните неща

Когато Рахел държеше неподвижно покритата си с пяна четка за зъби и вместо нея движеше зъбите си, той не й каза да не прави така.

Не беше фашист.

Двамата плюеха поред. Рахел внимателно гледаше как пяната от пастата й за зъби се стича по стената на умивалника, за да види каквото може да се види.

Какви цветове и странни фигури са били изхвърлени от празнините между зъбите й.

Тази вечер нямаше нищо. Нищо необикновено. Само мехурчета от пастата за зъби.

Чако угаси горната лампа.

В леглото Рахел свали своята Любов-в-Токио и я сложи до слънчевите си очила. Фонтанът върху главата й се поотпусна, но остана щръкнал.

Чако лежеше в леглото сред светлия кръг от нощната лампа. Дебел човек на тъмна сцена. Той се пресегна към ризата си, захвърлена смачкана в края на леглото. Извади от джоба й портфейла си и погледа снимката на Софи Мол, която Маргарет Кочама му беше изпратила преди две години.

Рахел го наблюдаваше и нейната студена пеперудка отново разпери крилца. Отвори ги бавно. После бавно ги затвори. Мързеливо мигане на хищно насекомо.

Чаршафите бяха груби, но чисти.

Чако затвори портфейла си и загаси нощната лампа. В тъмнината си запали цигара, като се чудеше как ли изглежда дъщеря му сега. На девет години. За последен път я беше видял червена и сбръчкана. Още не приличаше на човек. Три седмици по-късно жена му Маргарет, единствената му любов, се беше разплакала и му беше признала за Джо.

Маргарет каза на Чако, че не може да живее повече без Джо. И че има нужда от собствено пространство. Сякаш Чако беше използвал нейните рафтове за своите дрехи. Което, като се знаят привичките му, беше напълно възможно.

Тя поиска развод.

През няколкото последни мъчителни нощи, преди да я напусне, Чако се измъкваше от леглото с фенерче и отиваше да погледа спящото дете. Да го изучи. Да го запечата в паметта си. За да е сигурен, че когато си мисли за дъщеря си, представата му ще е вярна. Запомни кафявият мъх върху мекия й череп. Формата на нацупената й, неспирно движеща се устичка. Разстоянията между пръстчетата на краката й. Една едва очертаваща се бенка. После, без да го е планирал, започна да търси в своето бебе прилики с Джо. Докато провеждаше това безумно, отчаяно, ревниво изследване под светлината на фенерчето, бебето стисна показалеца му. Пъпчето му се издигаше сред заситеното му гладко коремче като паметник с кубе върху хълм. Чако опря в него ухото си и заслуша в почуда къркоренето, долитащо отвътре. Там от едно място на друго се изпращаха някакви съобщения. Новите органи свикваха един с друг. Едно ново правителство установяваше своите системи. Организираше разделението на труда, решаваше кой какво ще върши.

Дъщеричката му миришеше на мляко и на урина. Чако се чудеше как едно тъй малко и неоформено същество, още неясно на кого прилича, може така властно да привлича вниманието, да възбужда любовта и да контролира здравия разум на възрастен човек.

Когато си замина, почувства, че нещо е било откъснато от него. Нещо голямо.

Но сега Джо беше мъртъв. Загинал в автомобилна катастрофа. Мъртъв като пън. Дупка сред вселената във формата на Джо.

На Чаковата снимка Софи Мол беше седемгодишна. В бяло и синьо. С розови устни, но с нищо сирийско-християнско. Макар Мамачи, като гледаше фотографията, да настояваше, че Софи Мол има носа на Папачи.

— Чако — обади се Рахел от тъмното си легло, — може ли да ти задам един въпрос?

— Може и два — отзова се Чако.

— Чако, ти обичаш ли Софи Мол най-много от всичко на света?

— Тя ми е дъщеря — отговори Чако.

Рахел помисли върху това.

— Чако, нужно ли е хората да са ДЛЪЖНИ да обичат своите деца най-много от всичко на света?

— Няма правила — отвърна Чако. — Но обикновено е така.

— Чако, например — продължи Рахел, — само за пример, възможно ли е Аму да обича Софи Мол повече от мен и Еста? Или например ти да обичаш мене повече от Софи Мол?

— Всичко е възможно в Човешката природа — каза Чако със своя „глас за четене на глас“. Той изведнъж забрави за племенницата си с коса като фонтан и заговори на тъмнината: — Любов. Лудост. Надежда. Безкрайна радост.

От четирите възможни в човешката природа неща според Рахел най-тъжно звучеше безкрайната радост. Може би заради начина, по който Чако я произнесе.

Безкраайна радост. Звучеше като в черковно ехо. Или като тъжна риба, цялата в перки.

Студената пеперудка повдигна едното си студено краче.

Димът от цигарата се виеше в нощта. Дебелият човек и малкото момиче лежаха будни, в мълчание.

През няколко стаи, докато неговата беба леля-баба хъркаше, Еста се събуди.

Аму спеше и беше много красива в решетесто-синята улична светлина, която влизаше през решетесто-синия прозорец. Усмихваше се в съня си и сънуваше делфини и дълбоко решетесто-синьо. Усмивката не подсказваше с нищо, че човекът, комуто принадлежи, е бомба, готова да избухне.

Еста отиде, залитайки, до банята. Повърна чиста, горчива, лимонова, блестяща, газирана течност. Парливият остатъчен вкус на първата среща със Страха на един Малък Човек. Дум дум.