Богът на дребните неща

— Достатъчно? Смяташ ли, че е достатъчно, Чако?

— Повече от достатъчно — увери я Чако.

— Напълно достатъчно — промърмори си Мамачи. — Мисля, че вече мога да спра — каза тя, сякаш току-що й е хрумнала тази мисъл.

Сложи цигулката в черния й калъф с форма на цигулка. Той се затвори като куфар. Заедно с него се затвори и музиката.

Щрак. И щрак.

Мамачи отново си сложи черните очила. И спусна своите пердета върху горещия ден.

Аму излезе от къщата.

— Рахел! — извика. — Време е за следобедния ти сън! Прибери се, щом си изядеш тортата!

Сърцето на Рахел се сви. Следобеден сън. Не го обичаше.

Аму се прибра.

Велута свали Рахел на земята и тя остана като загубена на ръба на алеята, в периферията на пиесата, а на хоризонта й се надигаше голям и неприятен следобеден сън.

— И моля те не бъди прекалено фамилиарна с този човек! — Така Беба Кочама посрещна Рахел.

— Прекалено фамилиарна? — обади се Мамачи. — За какво става дума, Чако? Кой е прекалено фамилиарен?

— Рахел — отговори Беба Кочама.

— Прекалено фамилиарна с кой?

— С кого? — поправи майка си Чако.

— Добре, с кого е прекалено фамилиарна? — искаше да знае Мамачи.

— С твоя възлюбен Велута — с кого другиго? — отвърна й Беба Кочама и спря поглед върху Чако. — Попитай го къде беше вчера. И да се разправим с него веднъж завинаги.

— Не сега — сряза я Чако.

— Какво значи „прекалено фамилиарна“? — Софи Мол отправи въпроса си към Маргарет Кочама, която не й отговори.

— Велута? Тук ли е Велута? Тук ли си? — попита Мамачи следобедния въздух пред себе си.

— Уър, Кочама. — Той излезе измежду дърветата и влезе в пиесата.

— Разбра ли каква е повредата? — попита Мамачи.

— Шайбата в долния клапан. Смених я. Сега работи.

— Тогава пусни водата — нареди Мамачи. — Резервоарът е празен.

— Този човек ще бъде нашата Немезида12, Отмъстителката — каза Беба Кочама. Не защото беше ясновидка и бе имала внезапно пророческо видение. Тя просто искаше да създаде неприятности на Велута. Никой не й обърна никакво внимание.

— Запомнете ми думите — злобно изсъска тя.

— Виждаш ли я? — каза Кочу Мария, когато стигна до Рахел с нарязаната торта. Имаше предвид Софи Мол. Като порасне, тя ще бъде нашата Кочама, тя ще ни повиши заплатите и ще ни подари найлонови сарита за празника на реколтата Онам. — Кочу Мария събираше сарита, макар че никога не беше носила сари и навярно нямаше да носи и в бъдеще.

— Е, и какво? Тогава аз сигурно вече ще живея в Африка — изненада я с отговора си Рахел.

— В Африка? — ухили се Кочу Мария. — Африка е пълна с грозни черни хора и с комари.

— Ти си грозна — сопна й се Рахел и добави (на английски): — Глупаво джудже!

— Какво? — заплашително я погледна Кочу Мария. Няма нужда да ми казваш. Знам какво беше. Чух го. И ще кажа на Мамачи. Само почакай!

Рахел пресече алеята и отиде до стария кладенец, където обикновено се намираха мравки за убиване. Червени мравки, които изпускаха неприятна кисела миризма, когато ги настъпиш. Кочу Мария тръгна подире й с таблата с парчета торта.

Рахел каза, че не иска да яде от тая глупава торта.

— Кушумби — измърмори Кочу Мария. — Завистливите хора отиват направо в ада.

— Кой е завистлив?

— Не знам. Ти ми кажи — озъби й се Кочу Мария с престилката си на къдрички и с кисело като оцет сърце.

Рахел си сложи слънчевите очила и пак погледна да види как се разиграва пиесата. Всичко беше в гневни цветове. Софи Мол стоеше между Маргарет Кочама и Чако; изглеждаше така, сякаш трябва да бъде наплескана. Рахел намери цяла колона от сочни мравки. Бяха тръгнали на черква. Всичките в червено. Трябваше да бъдат убити, преди да стигнат дотам. Да бъдат смачкани и размазани с камък. В черквата не бива да влизат миризливи мравки.

Мравките издаваха лек хрускащ звук, когато се разделяха с живота. Като че ли митичен елф яде препечена филийка или хрупкава бисквита.

Мравешката черква ще е празна и Мравешкият Владика ще чака в смешните си Мравешки Владишки одежди; ще полюшва сребърна кадилница с тамян. Но никой няма да дойде.

След като почака достатъчно от Мравешка гледна точка, на челото му ще се явят смешни Мравешко Владишки бръчки и той ще поклати тъжно глава.

Ще погледа светлите Мравешки стъклописи и когато им се нагледа, ще заключи черквата с огромен ключ и тя ще потъне в мрак. Тогава той ще се прибере вкъщи при жена си и (ако тя не е умряла) ще си легнат за своя Мравешки Следобеден Сън.