Богът на дребните неща

Естапен и Рахел знаеха, че в оня ден имаше няколко виновници (извън тях самите). Но само една жертва. С кървавочервени нокти и с кафяво листо на гърба, което караше мусоните да идват навреме.

Той остави зад себе си една дупка във Вселената, през която се сипе мрак като течен катран. През която майка им го последва, без дори да се обърне и да помаха за сбогом. След себе си тя остави тях, близнаците, да се въртят на тъмно, в място без дъно, без пристан.

Часове по-късно изгря луната и принуди намусения питон да върне онова, което беше погълнал. Градината отново се появи. Изплюта беше цяла-целеничка. Заедно със седналата там Рахел.

Вятърът промени посоката си и тя дочу барабани. Като дар. Като обещание за приказка. Имало едно време… — казваха барабаните.

В ясни нощи звукът на барабана ченда можеше да измине почти километър от айеменемския храм, възвестявайки началото на ритуалния танц катакали.

Рахел тръгна към храма. Привличаше я споменът за островърхи покриви и бели стени. За осветени месингови лампиони и за тъмно, омаслено дърво. Тръгна с надежда да срещне стар слон, който не е убит от електрически ток на шосето Котаям-Кочин. Отби се в кухнята, за да си вземе един кокосов орех.

На излизане забеляза, че една от покритите с мрежа врати на фабриката е извадена от пантите и е подпряна на входа. Отмести я и влезе вътре. Във въздуха имаше толкова влага, че в него биха могли да плуват риби.

Подът под обущата й се оля с нечиста пяна. Малък уплашен прилеп подхвърчаше между гредите на покрива.

Плитките циментови вани, в които се варяха консервите, се очертаваха в здрача и силуетите им придаваха на фабричния под вид на покрито гробище за цилиндрични мъртъвци.

Земните останки на Консерви и туршии „Парадайз“.

Тук, много отдавна, в деня, в който пристигна Софи Мол, на Посланик Е. Пелвис бяха хрумнали две мисли, докато разбъркваше буркан с червен конфитюр. Тук една червена тайна във формата на крехко манго беше консервирана, затворена херметически и прибрана.

Вярно е. Всичко може да се промени в един-единствен ден.

10 Реката в лодката

Докато на предната веранда се изпълняваше пиесата Добре дошла у дома, Наша Софи Мол, а Кочу Мария раздаваше парченца от тортата на Синята Армия в зелената горещина, Посланик Е. Пелвис (с алаброс и с бежови островърхи обуща) отвори покритата с мрежа врата на усойното и с дъх на туршия помещение на фабрика „Парадайз“. Разходи се между огромните циментови вани, за да си намери място, където ще може да мисли. Уса, бухалът, който живееше на опушената греда до покривния прозорец (и понякога допринасяше за аромата на някои от продуктите „Парадайз“) наблюдаваше движението му.

Край плуващите в саламура малки лимончета, които трябваше да се разбутват от време на време (за да не се образуват островчета от черна плесен като сгърчени гъби в бистра супа).

Край зелено манго, срязано, напълнено с куркума и лют червен пипер, и стегнато с лико. (За известно време мангото не се нуждаеше от внимание.)

Край запушени с тапи стъкленици, пълни с оцет.

Край рафтове с пектин и консерванти.

Край табли с горчиви тикви, ножове и цветни предпазители за пръстите.

Край купища пресни зелени зърна пипер.

Край чували от зебло, натъпкани с чесън и малки лукчета.

Край куп бананови кори, оставени на пода (за обеда на прасетата).

Край долапа с етикети.

Край лепилото.

Край четките за лепило.

Край железен варел с празни шишета, накиснати в сапунена вода.

Край изтискан лимонов сок.

Край пулп от грейпфрут.

И после обратно.

Вътре беше тъмно. Малко светлина се процеждаше само през зацапаната, покрита с мрежа врата, а един лъч прашна слънчева светлина (който Уса не закриваше), влизаше през таванския прозорец. Миризма на оцет и асафетида пареше ноздрите му, но Еста беше свикнал с нея и дори я обичаше. Той си намери място, където да мисли между стената и черния железен казан, в който току-що свареният (нелегално) бананов конфитюр изстиваше бавно.

Конфитюрът беше още горещ и върху лепкавата му алена повърхност бавно се утаяваше и умираше розова пяна. Малки бананови мехурчета потъваха дълбоко в конфитюра и нямаше кой да им помогне.

Оранжадено-лимонаденият човек можеше да дойде всеки миг. Да вземе автобуса от Кочин за Котаям и да пристигне тук. Аму щеше да му предложи чаша чай. Или може би ананасов сок. С лед. Жълт, в стъклената чаша.

С дългата желязна бъркалка Еста разбърка пресния, горещ конфитюр.

Умиращата пяна образуваше умиращи пенести фигури.

Сврака с пречупено крило.

Извит кокоши нокът.

Един бухал (не Уса), оплескан със сладък конфитюр.

Едно тъжно потъващо кръгче. И нямаше кой да помогне.

Докато бъркаше гъстия конфитюр, Еста измисли две мисли и двете мисли бяха следните:

а) Всичко може да се случи на всекиго

и

б) Най-добре е да си подготвен.

Като измисли тези мисли, Еста остана доволен от своята мъдрост.

Горещият ален конфитюр продължаваше да се върти, а Еста се превърна в Бъркащ Магьосник с развален алаброс и неравни зъби, а след това във Вещиците от Макбет.