Читаем Богът на дребните неща полностью

Богът на дребните неща

Нека огънят гори, нека плющят мехури в банановата каша.

Аму беше позволила на Еста да препише рецептата на Мамачи за бананов конфитюр в собствената й нова тетрадка за рецепти — с черна подвързия и бял гръб.

Еста беше оценил напълно оказаната му от Аму чест и използва двата си най-добри почерка.

Бананов конфитюр (със стария му най-добър почерк)

Смачкай узрелите банани. Сипвай вода, докато се покрият, и свари сместа на много силен огън до омекване на плода.

Прецеди през грубо платно.

Претегли същото количество захар и я остави настрана.

Вари сместа, докато стане аленочервена и половината от нея се изпари.

Приготви желатина (пектина) така:

Пропорция 1:5

т.е. 4 чаени лъжички пектин: 20 чаени лъжички захар.

Еста винаги си мислеше, че Пектин е най-малкият от трима братя с чукове — Пектин, Хектин и Абеднего. Представяше си как строят дървен кораб на свечеряване и при тих дъжд. Като синовете на Ной. Мислено ги виждаше ясно. Как се надбягват с времето. Ударите на чуковете им отекват глухо под мрачното, буреносно небе. А наблизо, в джунглата, в зловещата светлина на бурята животните се строяват по двойки.

Момичемомче.

Близнаци не се допускаха.

Останалата част от рецептата Еста преписа с новия си най-добър почерк. Ъгловат, заострен. Буквите имаха обратен наклон, сякаш не им се искаше да образуват думи, а думите неохотно се свързваха в изречения.

Добави пектина към сгъстената каша. Остави я да ври пет (5) минути.

Огънят да бъде силен и да обхваща цялото дъно. Прибави захарта. Конфитюрът да се вари, докато се получи желаната гъстота.

Остави го да изстине бавно.

Надявам се тази рецепта да ви хареса.

Като се изключат правописните грешки, последният ред беше единствената добавка на Еста към оригиналния текст.

Постепенно, докато Еста бъркаше банановия конфитюр, а той се сгъстяваше и изстиваше, откъм бежовите му островърхи обуща непредвидено се надигна мисъл номер три.

Мисъл номер три беше:

в) Лодка.

Гребна лодка, с която да се пресече реката. Акара. До отсрещната страна. Лодка за пренасяне на провизии. Кибрит. Дрехи. Тенджери и тигани. Необходими неща, с които иначе не биха могли да плуват.

Косъмчетата по ръцете на Еста се изправиха. Бъркането на конфитюра се превърна в каране на лодка с гребла. Въртеливото движение се превърна в движение напред-назад. През лепкава червена река. Една песен, която пееха по време на състезанието с лодки на празника Онам, изпълни фабриката. „Таи гпаи така таи таи том!“

Енда да корангача, чанди итра тенджаду?

(Ей, г-н Маймунджия, защо ти е тъй червен задникът?)

Пандийил тооран ройапол неракамутири нераиджи нджан.

(Ходих да сера в Мадрас и го одрах до кръв.)

Над неприличните въпроси и отговори на лодкарската песен във фабриката се издигна гласът на Рахел:

— Еста! Еста! Еста!

Еста не отговори. Той прошепна припева на песента, наведен над гъстия конфитюр. Тиййоме Титоме Тарака Титоме Тийм.

Покритата с мрежа врата изскърца и една Фея от Летището с бабунки на челото, с червени пластмасови слънчеви очила в жълти рамки надникна вътре; гърбът й бе осветен от слънцето. Фабриката беше в гневни цветове. Осолените лимончета бяха червени. Крехкото манго беше червено. Долапът за етикети беше червен. Прашният слънчев лъч (който Уса никога не ползваше) беше червен.

Покритата с мрежа врата се затвори.

Рахел застана сред празната фабрика със своя фонтан от коса, прихванат с Любов-в-Токио. Чу глас на монахиня, който пееше лодкарската песен. Ясно сопрано, което се носеше над оцветени изпарения и циментови вани.

Тя се обърна към Еста, наведен над червената смес в черния казан.

— Кво искаш? — попита Еста, без да вдига очи.

— Нищо — отвърна Рахел.

— Тогава защо дойде тук?

Рахел не отговори. Настъпи кратко враждебно мълчание.

— Защо гребеш конфитюра? — попита Рахел.

— Индия е свободна страна — каза Еста.

Никой не можеше да оспори това.

Индия беше свободна страна.

Можеше да добиваш сол. Да гребеш конфитюр, ако желаеш.

Оранжадено-лимонаденият човек можеше да си влезе направо през вратата, покрита с мрежа.

Ако пожелаеше.