Богът на дребните неща

Софи Мол — с шапка, с широки панталони и Обичана от Самото Начало — излезе от пиесата, за да види какво прави Рахел зад кладенеца. Но Пиесата тръгна с нея. Ходеше, когато тя ходеше, и спираше, когато тя спираше. Нежни усмивки следваха Софи Мол. Кочу Мария отмести таблата с парчета торта от пътя на гостенката, а усмивката й изразяваше обожание, докато Софи шляпаше в калта край кладенеца (с вече мокри и кални крачоли на жълтите панталонки).

Софи Мол инспектира миризливото бойно поле с клинична добросъвестност. Камъкът беше омазан със сплескани червени трупове и с няколко леко потрепващи мравешки крачета.

Кочу Мария наблюдаваше с таблата, в която бяха останали само трохи.

Нежни усмивки наблюдаваха нежно.

Как малките момиченца си играят.

Колко са сладки.

Едната с кожа като плажен пясък.

Едната с кафява.

Едната обичана.

Едната обичана по-малко.

— Хайде да оставим една мравка жива, че да е самотна — предложи Софи Мол.

Рахел не й обърна внимание и уби всичките. После във фееричната си рокля за летището с подходящи гащички (които вече не изглеждаха нови) и с неподходящи за роклята слънчеви очила, тя побегна. Изчезна в зелената горещина.

Нежните усмивки останаха съсредоточени върху Софи Мол като прожектор — навярно си мислеха, че сладките братовчедки, както често става, си играят на криеница.

9 Госпожа Пилай, госпожа Еапен, госпожа Раджагопалан

Зелената окраска на деня се беше изцедила от дърветата. Тъмни палмови листа се открояваха на фона на мусонното небе като провесени гребени. Оранжевото слънце се промушваше през извитите им захапващи зъби.

Ескадрила от прилепи профуча през здрача.

В изоставената орнаментална градина Рахел наблюдаваше унилите джуджета и забравения от всички малък Купидон, навеждаше се над застоялата вода на езерцето и гледаше как жабите подскачат от един зеленясал камък на друг. Красиви грозни жаби.

Слизести. С брадавици по кожата. Крякащи.

В жабите се криеха нецелунати, копнеещи принцове. Но те бяха и храна за змиите, скрити във високата юнска трева. Едно прошумоляване. Стрелване напред. И вече я няма жабата, която скачаше от един зеленясал камък на друг. Няма го и принца, който да бъде целунат.

Откакто се беше върнала, тази вечер за първи път нямаше дъжд.

Ако бях още във Вашингтон, мислеше си Рахел, по това време щях да отивам на работа. Пътуване с автобус. Осветени улици. Бензинови изпарения. Дъхът на непознати хора по стъклото на бронираната кабинка на бензиностанцията. Звънът на монети в металическата табличка, която клиентите бутат към мене. Миризмата на банкноти по пръстите ми. Неизменно точният пияница със сериозни очи, който идва точно в десет вечерта и подвиква: „Ей ти! Черна кучко! Яж ми гъза!“

Притежаваше седемстотин долара. И една златна гривна със змийски главички. Но Беба Кочама вече я беше попитала колко още смята да остане. И какво възнамерява да направи за Еста.

Тя нямаше планове.

Никакви планове.

Нямаше право на мнение.

Обърна се и погледна към голямата, украсена с фронтони дупка във Вселената с формата на къща и си представи, че живее в сребърната чиния, инсталирана на покрива от Беба Кочама. Изглеждаше достатъчно голяма, за да бъде жилище. Безспорно беше по-голяма от домовете на мнозина. По-голяма беше например от сбутаното местенце на Кочу Мария.

Ако тя и Еста спяха в чинията на покрива, свити един до друг като ембриони в плитка металическа утроба, какво щяха да правят фалшивите герои Хълк Хоган и Бам Бам Бигелоу? Ако чинията е заета, къде ще отидат те? Дали ще се спуснат през комина в живота и в телевизора на Беба Кочама? Или ще извикат Хеей! и ще паднат върху старата печка с яките си мускули и лъскави дрехи? А мършавите хора — жертви на глада и бежанци, — те дали ще се промушат през процепите на вратите? Ще се вмъкне ли геноцидът между тухлите?

Небето беше пълно с телевизионни образи. Ако си сложиш специални очила, би могъл да ги видиш как се въртят по небето между прилепите и прибиращи се в гнездата си птици — блондинки, войни, глад, футбол, кулинарни изложби, държавни преврати, вкоравени с лак за коса фризури. Модни колиета. Които летят като небесни плувци към Айеменем. Образуват фигури по небето. Или пък колела. Вятърни мелници. Цветя — разцъфнали и неразцъфнали.

Хе ей!

Рахел отново се замисли за жабите.

Тлъсти. Жълти. Подскачащи от един на друг зеленясал камък. Леко докосна една жаба. Тя вдигна клепачите си нагоре. Смешно самоуверена.

Мигателна ципа. Спомни си как тя и Еста си повтаряха това един цял ден. Тя, и Еста и Софи Мол.

Мигателна

игателна

гателна

ателна