Богът на дребните неща

На стената зад Кутапен висеше един кротък календарен Исус с пригладена миша коса, с червило и руж, с алено, украсено със стъклени камъчета сърце, което светеше през дрехите му. Долната четвъртина на календара (тази с датите) се издуваше като бухнала пола. Исус в минижуп. С дванайсет фусти за дванайсетте месеца. Нито един не беше откъснат.

Имаше и други неща от айеменемската къща, които или им бяха дадени, или някой от семейството беше спасил от кофата за смет. Богати неща в беден дом. Неработещ часовник, металическо кошче за ненужни хартии, украсено с нарисувани цветя, старите ботуши за езда на Папачи (кафяви, покрити със зелена плесен). Тенекиени кутии от бисквити с пищни рисунки на английски замъци и дами с рокли на волани и с коса на масури.

Един малък плакат (даден от Беба Кочама заради петно от влага върху него) висеше до Исус. Представляваше русо дете, което пише писмо, а по бузите му се стичат сълзи. Отдолу имаше текст: „Пиша ти, защото ми липсваш“. Момиченцето на плаката беше подстригано и може би неговите къдрици хвърчаха из задния двор на Велута.

Прозрачна пластмасова тръбичка излизаше изпод износения памучен чаршаф, метнат над Кутапен, и водеше до едно шише с жълта течност, огряно от слънчев лъч, който се бе вмъкнал през вратата. Тук се криеше отговорът на един въпрос, който отдавна занимаваше Рахел. От глинената стомна тя сипа вода в чугунена чаша и я занесе на Кутапен. Личеше си, че Рахел познава обстановката. Кутапен повдигна глава и отпи. Водни капки се стекоха по брадичката му.

Близнаците клекнаха като професионални възрастни клюкари на айеменемския пазар.

Известно време клечаха мълчаливо. Кутапен беше потиснат, а близнаците — заети с мислите си за лодката.

— Пристигна ли дъщерята на Чако Саар? — попита Кутапен.

— Трябва да е пристигнала — лаконично отвърна Рахел.

— Тя къде е?

— Кой знае. Трябва да е някъде наоколо. Ние не знаем.

— Ще я доведете ли тук да я видя?

— Не можем — каза Рахел.

— Защо?

— Трябва да стои вкъщи. Много е изнежена. Ако се изцапа, ще умре.

— А-ха.

— Не ни позволяват да я доведем тук… пък и няма какво да видиш — успокои го Рахел. — Има коса, крака, зъби… нали знаеш, както всички… само че е малко висока. — Това беше единствената подробност, която реши да му съобщи.

— И само това ли е? — попита Кутапен, който веднага схвана мисълта й. — Че тогава какъв смисъл има да се вижда?

— Няма смисъл — потвърди Рахел.

— Ако една лодка пропуска вода, много ли е трудно да се поправи? — попита Еста.

— Не би трябвало — каза Кутапен. — Зависи. Защо, чия лодка пропуска?

— Нашата… тази, дето я намерихме. Искаш ли да я видиш?

Близнаците излязоха вън и се върнаха с лодката, за да я разгледа парализираният. Вдигнаха я над него като покрив. По главата му покапа вода.

— Първо трябва да намерим откъде пропуска — обясни им Кутапен. — После да я затапим.

— После шкурка — добави Еста. — После боя.

— После гребла — обади се и Рахел.

— После гребла — съгласи се Еста.

— Накъде? — искаше да знае Кутапен.

— Само насам и натам — небрежно подхвърли Еста.

— Трябва да внимавате — предупреди ги Кутапен. — Тази наша река не винаги е такава, на каквато се преструва.

— На каква се преструва? — попита Рахел.

— Ами… на стара госпожа, която обича да ходи на черква… тиха и чистичка… хапва си хубавичко на закуска, после на обед. Гледа си своята работа. Не се обръща нито наляво, нито надясно.

— А пък каква е всъщност?

— Всъщност е много дива… чувам я нощем… как препуска край нас по луна, и винаги бърза. Трябва да внимавате с нея.

— А какво яде?

— Какво яде ли?… Ами задушено… и — Кутапен се замисли за нещо английско, което злата река би могла да яде.

— Парченца ананас… — предложи Рахел.

— Да, вярно! Парченца ананас и задушено. И пие. Уиски.

— И коняк.

— И коняк. Така е.

— И гледа наляво и надясно.

— Вярно е.

— И се занимава с чуждите работи…

Естапен закрепи малката лодка върху неравния пръстен под с няколко дървени трупчета, които намери в работилницата на Велута в задния двор. На Рахел подаде готварски черпак, направен от дървена дръжка, промушена през изгладена половинка от черупката на кокосов орех.

Близнаците се качиха в лодката и почнаха да гребат през безбрежните бурни води.

Пееха Таи таи така таи тай томе. А един изрисуван и украсен Исус ги наблюдаваше.

Той е ходил по водата. Може би. Но дали е могъл да плува по земята?

В подходящи за роклята гащички и с тъмни очила? С фонтан от коса, прибран с Любов-в-Токио? В островърхи обуща и с алаброс? Дали би имал толкова силно въображение?

Велута се върна да провери дали Кутапен не се нуждае от нещо. Отдалече чу дивото пеене. Млади гласове, които подчертаваха неприличните думи.

Ей, г-н Маймунджия,
защо ти е тъй червен задникът?
Ходих да сера в Мадрас
и го одрах до кръв!

Временно, за няколко щастливи минути, оранжадено-лимонаденият човек скри жълтата си усмивка и си отиде. Страхът потъна и остана на дъното на дълбоката вода. Спеше кучешки сън. Готов да скочи и да помрачи всичко само за миг.