Богът на дребните неща

Велута се усмихна, като видя, че марксисткото знаме беше цъфнало като дърво пред вратата. Трябваше да се наведе ниско, за да влезе в дома си. Като тропически ескимос. Щом видя децата, нещо в него се сви. Не можа да разбере какво му става. Виждаше ги всеки ден. Обичаше ги, без да го съзнава. Но внезапно се бе появило нещо различно. Сега. След като Историята се бе подхлъзнала тъй лошо. Никога преди в гърдите му не беше се свивал юмрук.

Нейните деца, чу един безумен шепот в ушите си.

Нейните очи, нейната уста. Нейните зъби.

Нейната мека, лъскава кожа.

Велута гневно прогони тази мисъл. Но тя се върна и седна до черепа му. Като куче.

— А-а! — подвикна той на младите си гости. — И кои са тези рибари, ако мога да попитам?

— Естапапичачен Кутапен Питър Мон. Господин и Госпожа Приятнониедавивидим. — Рахел протегна черпака си, за да се здрависа с него Велута.

Велута направи точно това — здрависа се с черпака. С нейния, после с този на Еста.

— И закъде, ако мога да попитам, са тръгнали двамата с тази лодка?

— За Африка! — изкрещя Рахел.

— Стига си крещяла — спря я Еста.

Велута обходи лодката. Децата му казаха къде са я намерили.

— Така че тя не е на никого — малко колебливо каза Рахел, защото изведнъж й хрумна, че може би принадлежи на някого. — Трябва ли да съобщим в полицията?

— Не ставай глупава — сряза я Еста.

Велута почука по дървото, после остърга едно кръгче от повърхността на лодката с нокът.

— Добро дърво — прецени той.

— Но потъва — уведоми го Еста. — Пропуска вода.

— Ти можеш ли да ни я поправиш, Велутапапичачен Питър Мон? — попита Рахел.

— Ще видим — неопределено отвърна Велута. — Не искам да си играете глупави игри на тази река.

— Няма. Обещаваме. Ще я използваме само когато ти си с нас.

— Първо ще трябва да видим откъде тече… — каза Велута.

— После ще трябва да я затапим! — извикаха близнаците, сякаш казваха втория стих на добре известно стихотворение.

— Колко време ще отнеме това? — искаше да знае Еста.

— Един ден — отговори му Велута.

— Само един ден! Мислех, че ще кажеш един месец!

Еста, полудял от радост, скочи върху Велута, кръстоса крака около кръста му и го целуна.

Разделиха шкурката на две еднакви половини и близнаците се нахвърлиха на работата с мрачно настървение, което ги откъсваше от всичко друго на света.

Прахът от лодката летеше из цялата стая, сипеше се по коси и по вежди. Падаше като облак върху Кутапен, а върху Исус — като приношение. Велута се принуди да измъкне шкурката от ръцете им.

— Не тук — заяви той твърдо. — Отвън.

Вдигна лодката и я изнесе на двора. Близнаците го последваха, съсредоточено вперили очи в лодката, като гладни кученца, които очакват да ги нахранят.

Велута закрепи лодката. Лодката, в която седеше Еста, но беше намерена от Рахел. Показа им как да следват жилката на дървото. Показа им как да работят с шкурката. Когато се прибра вкъщи, черната кокошка тръгна подире му, решена да не бъде там, където е лодката.

Велута натопи един памучен пешкир в глинена паница с вода. Изстиска водата от него (ожесточено като нежелана мисъл) и го подаде на Кутапен, за да избърше праха от лицето и врата си.

— Казаха ли ти нещо? — попита Кутапен. — Че са те видели на демонстрацията?

— Не. Още не — отвърна Велута. — Но ще ми кажат. Те знаят.

— Сигурен ли си?

Велута вдигна рамене и взе пешкира от Кутапен, за да го изпере. И да го изплакне. И да го удря. И да го изтисква. Като че ли той бе неговия жалък непослушен мозък.

Опитваше се да я мрази.

Тя е една от тях, казваше си той. Просто една от тях.

Но не можеше да я мрази.

Когато се усмихваше, имаше дълбоки трапчинки. А очите и гледаха винаги другаде.

Лудост се прокрадна през една пукнатина в Историята. Случи се в един-единствен миг.

След като бяха стъргали с шкурката цял час, Рахел си спомни за следобедната си дрямка. Скочи и хукна. Препъваше се в зелената следобедна горещина. Следвана от брат си и от една жълта оса.

Надяваше се, молеше се, Аму да не се е събудила и да не е видяла, че я няма.

11 Богът на дребните неща

Този следобед Аму сънува, че се носи нагоре, че весел еднорък мъж я притиска до себе си в светлината на газена лампа. Той нямаше друга ръка, с която да прогонва сенките по пода около него.

Сенки, които само той виждаше.

Коремните мускули се издигаха под кожата му като квадратчетата на шоколад.

Държеше я близо до себе си в светлината на газената лампа и тялото му лъщеше като излъскано с восъчна паста.

Той не можеше да прави две неща едновременно.

Ако я държеше, не можеше да я целува. Ако я целуваше, не можеше да я вижда. Ако я виждаше, не можеше да я чувства.