Богът на дребните неща

— Бях щастлива — усмихна се Аму и осъзна, че наистина е било така.

— Ако си щастлив насън, Аму, това брои ли се? — попита Еста.

— Кое да се брои?

— Щастието — то брои ли се?

Тя знаеше точно какво иска да каже синът й, чиято букла на алаброса се беше развалила.

Защото наистина само това, което се брои, има значение.

Простата, непоклатима мъдрост на децата.

Ако насън ядеш риба, това брои ли се? Значи ли, че си ял риба?

Веселият мъж, чиито стъпки не оставят следи — той брои ли се?

Аму посегна към транзистора си във формата на мандарина и го включи. Свиреше една песен от филма „Чемийн“.

В него се разказваше историята на бедно момиче, принудено да се омъжи за рибар от съседно крайбрежие, макар тя да обича другиго. Когато рибарят научава за предишния любовник на новата си жена, той излиза в морето в малката си лодка, въпреки че се задава буря. Тъмно е, надига се вятър. От дълбините на океана се появява водовъртеж. Чува се буреносна музика и рибарят се удавя, въртопът го повлича към морското дъно.

Двамата любовници решават да се самоубият; на следната сутрин ги намират прегърнати, изхвърлени на брега от вълните. Така всички умират. Рибарят, жена му, любовникът й и една акула, която няма участие в историята, но също умира. Морето прибира всички мъртъвци.

В синия избродиран на кръстчета мрак, обточен със светли ивици, с отпечатани върху сънливата й буза избродирани на кръстчета рози, Аму и нейните близнаци (по едно дете от всяка страна), пееха тихо заедно с радиото като мандарина. Песента, която рибарските жени пееха на тъжната млада булка, докато сплитаха косата й и я приготвяха за сватба с нелюбимия мъж.

Пандору мукаван мутину пойи
(Излязъл веднъж рибар в морето),
падинджаран катату мунги пойи,
(духнал Западният вятър и погълнал лодката му).

Една феерична Рокля за летището стоеше на пода, поддържана от канавацата и собствената си твърдина. Навън чисти сарита лежаха едно до друго и се втвърдяваха на слънце. Кремавобели и златни. В колосаните им гънки се бяха вмъкнали ситни камъчета и трябваше да бъдат изтърсени, преди саритата да се сгънат и да се внесат вътре за гладене.

Арайати пену пизачу пойи
(Крив път поела жена му на брега),

Слонът, убит от електрически ток (не Кочу Томбан), беше кремиран в Етуманур. Огромна клада беше издигната на шосето. Инженерите от съответната община отрязаха бивните на слона с трион и си го поделиха неофициално. Не поравно. Осемдесет тенекии с чисто течно масло бяха изсипани върху слона, за да се подхрани огънят. Пушекът се издигна в гъсти облаци, които се разстилаха по небето в причудливи фигури. Хората, стълпени на безопасно разстояние, гадаеха какво означават тези фигури.

Имаше много мухи.

Аваней кадалама конду пойи
(а Татко Океан прибрал рибаря).

За да наблюдават последните обреди около мъртвия слон, парии пускаха хвърчила, които падаха в близките дървета. Надяваха се, не без основание, да получат нещо от гигантските вътрешности. Например един огромен жлъчен мехур. Или обгорял грамаден далак.

Не останаха разочаровани. Нито пък напълно задоволени.

Аму забеляза, че и двете й деца са покрити със ситен прах. Като две нееднакви парчета кейк, леко поръсени с пудра захар. Между черните къдрици на Рахел се бе появила и една руса. Къдрица от задния двор на Велута. Аму я хвана с два пръста.

— Казвала съм ви и по-рано — смъмри ги тя. — Не искам да ходите в неговата къща. Това ще причини само неприятности.

Не уточни какви неприятности. И тя самата не знаеше.

Като не го назова по име, тя почувства, че някак си го въвлича в обърканата интимност на този следобед, белязан със синята бродерия на кръстчета и с песента от транзистора-мандарина. Като не го назова по име, тя осъзна, че сключва съюз между своя Сън и Света. И че акушерките на този съюз са — или ще бъдат — нейните покрити с прах от дървени стърготини двуяйчни близнаци.

Тя знаеше кой е той — Богът на Загубата. Богът на Дребните Неща. Безспорно го знаеше.

Изключи радиото-мандарина. В следобедната тишина, обточена със светли ивици, децата й се сгушиха в нейната топлина. В нейния мирис. Покриха глави с косата й. Усещаха по някакъв начин, че в съня си тя се беше отдалечила от тях. Сега я викаха да се върне с дланите на малките си ръце, притиснати върху голата кожа над диафрагмата й. Между блузата и фустата. Радваха се, че кожата от обратната страна на дланите им е също тъй кафява, както кожата върху корема на майка им.

— Еста, гледай — каза Рахел, докосвайки линията от мек мъх, която водеше на юг от пъпа на Аму.

— На това място сме те ритали. — Еста прокара криволичеща сребърна пътека с пръстчето си.

— Това в автобуса ли беше, Аму?

— По завоите на шосето през чаената плантация?

— Когато Баба е трябвало да ти придържа корема?

— Трябваше ли да си купите билети?

— Ние причинявахме ли ти болка?