Читаем Богът на дребните неща полностью

Аму събра тежката си коса, зави я около лицето си и през раздвоените й кичури надникна към пътя на възрастта и смъртта. Като средновековен екзекутор, който наднича към жертвата през тесните очни процепи в островърхата си черна качулка. Стройна гола екзекуторка с тъмни зърна на гърдите и с дълбоки трапчинки, когато се усмихва. Със седем сребърни резки върху корема, оставени от двуяйчните й близнаци, родени при светлината на свещ сред новините за една изгубена война.

Аму не се боеше толкова от онова, което я очаква в края на пътя, колкото от самия път. По него нямаше километрични камъни. Край него не растяха дървета, които да хвърлят шарена сянка. Над него не се носеха мъгли. Не се виеха птици. Той нямаше завои и дори леки извивки, които да замъглят макар и само за миг ясния изглед към края на пътя. Това изпълваше Аму с ужасна боязън, защото не бе от жените, които искат да им се предсказва бъдещето. Твърде много се страхуваше от него. Затова ако би могло да й се изпълни само едно малко желание, тя би си пожелала да не знае. Да не знае какво ще й донесе всеки следващ ден. Да не знае къде би могла да бъде другия месец, идната година. След десет години. Да не знае в каква посока би могъл да тръгне нейния път и какво се крие зад завоя. Аму обаче знаеше. Или си мислеше, че знае, което е също толкова лошо (защото ако си ял риба насън, това значи, че си ял риба). А това, което Аму знаеше (или си мислеше, че знае), миришеше на блудкавите оцетови изпарения над циментовите вани във фабрика „Парадайз“. Изпарения, от които младостта се набръчкваше, а бъдещето се превръщаше в туршия.

С качулка от собствената й коса Аму се опря на своето отражение в огледалото и се опита да заплаче.

За себе си.

За Бога на Дребните Неща. За поръсените със захар близнаци, които бяха акуширали на съня й.



Този следобед — докато в банята орисниците заговорничеха да променят чудовищно и тайнствено посоката на майчиния им път, докато една лодка ги очакваше в задния двор на Велута, докато в една жълта черква малко прилепче очакваше да се роди — в спалнята на майка им Еста се изправи на глава върху дупето на Рахел.

Спалнята със сини завеси и жълти оси, които досаждаха на прозоречните стъкла. Спалнята, чиито стени скоро щяха да научат изпепеляващите им тайни.

Спалнята, в която Аму щеше да бъде заключена, а след това самата тя щеше да се заключи. Чиято врата Чако, побеснял от гняв, щеше да разбие четири дни след погребението на Софи Мол.

— Махай се от къщата ми, преди да съм изпочупил всичките ти кости!

Моята къща, моите ананаси, моите туршии.

След това, години наред Рахел щеше да сънува един и същи сън: дебел мъж, без лице, коленичил до трупа на майка й. Той й отрязва косата. Счупва всяка кост в тялото й. Строшава дори малките. Дори пръстите й. Ушните кости се трошат като тънки клончета. Чупенето на костите издава тих звук — щрак-щрак. Пианист убиващ клавишите на пианото. Всички клавиши, и черните. А Рахел (макар че след години, в електрическия крематориум, щеше да се възползва от запотената си, и затова хлъзгава длан, за да я издърпа от ръката на Чако), обичаше и двамата. Пианиста и пианото.

Убиеца и трупа.

Докато вратата бавно се руши, за да спре треперенето на ръцете си, Аму започва да подгъва краищата на панделките на Рахел, които не се нуждаят от подгъване.

— Обещайте ми, че винаги ще се обичате един друг — казва тя и притегля децата към себе си.

— Обещаваме — отговарят Еста и Рахел. Не намират думи да й кажат, че не могат да се обичат един друг, защото няма Един и няма Друг.

Близнаци воденични камъни и тяхната майка. Безмълвни воденични камъни. Онова, което бяха извършили, щеше да се върне и да ги изпълни с празнота. Но това щеше да стане по-късно.

По-късно. Камбана, която звучи от дълбочината на покрит с мъх кладенец. Търпелив звук, мъхнат като крачета на пеперудка.

Тогава, навремето, имаше само непоследователност. Сякаш смисълът се беше изплъзнал от нещата, оставяйки ги на фрагменти. Несвързани. Блясъкът от иглата на Аму. Цветът на една панделка. Тъканта на бродирана покривка. Врата, която бавно се чупи. Изолирани неща без никакво значение. Сякаш разумът, който разгадава скритите устройства на живота — който свързва отраженията с образите, блясъка със светлината, нишките с тъканта, иглата с конеца, стените със стаите, любовта със страха, с гнева, с разкаянието — внезапно беше изчезнал.

— Събирай си багажа и се махай — изрича Чако и стъпва по натрошените дъски. Издига се застрашително над тях. Стиснал в ръка хромова дръжка от врата. Внезапно странно спокоен. Изненадан от собствената си сила. От ръста си. От своята грубиянска мощ. От огромния мащаб на собствената си ужасяваща скръб.

Червен е цветът на превърнатата в трески врата.

Аму, външно спокойна и тресяща се вътрешно, не вдига очи от ненужното си ръкоделие. Металическа кутия с разноцветни панделки лежи отворена в скута й, в стаята, в която тя бе загубила правото на мнение.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология