Читаем Богът на дребните неща полностью

Без значение беше, че историята вече е започнала, защото ритуалът катакали отдавна беше открил, че великите истории нямат тайни. Велики са историите, които си чувал, но искаш да ги чуеш отново. Можеш да се включиш в тях по всяко време и да ги следваш без затруднение. Те не те подмамват със сензации и неочакван край. Не те изненадват с непредвидими случки. Познати са ти като собствения ти дом. Като мириса на кожата на любимия. Знаеш как свършват тези истории, но ги слушаш като че ли не знаеш. Също както макар да знаеш, че един ден ще умреш, живееш, сякаш това няма да ти се случи. Във великите истории знаеш кой оживява, кой умира, кой среща любовта и кой не. И въпреки това искаш пак да го научиш.

Това е тяхната загадка и тяхната магия.

За изпълнителя на катакали тези истории са негови деца и в същото време — неговото детство. Той е израснал в тях. Те са къщата, в която е бил отгледан, полята, където е играл. Те са неговите прозорци и начинът, по който вижда. Затова, когато разказва една история, той се отнася с нея като със свое дете. Закача се с нея. Наказва я. Пуска я да хвръкне като балонче. Събаря я на земята и я пуска да се изправи пак. Смее й се, защото я обича. Може да те запрати през цели светове за няколко минути или да се застои с часове, за да разглежда някой увехнал лист. Или да поиграе с опашката на заспала маймуна. Без усилие може да премине от кланетата в една война към блаженството на жена, която мие косата си в планински поток. От новото хрумване и лукавото буйство на демона към бъбривия малайалаец, който разпространява скандална клюка. От чувствеността на кърмачка, притиснала рожба до гръдта си, към прелъстителната закачливост в усмивката на Кришна. Може да разкрие зърното тъга, скрито в щастието. Рибата на срама, притаена в морето на славата.

Той разказва историите на богове, но нишките им са изтъкани от небожествено, човешко сърце.

Изпълнителят на катакали е най-прекрасният от мъжете. Защото неговото тяло е душата му. Неговият единствен инструмент. От тригодишна възраст той е бил рендосван и полиран, подкастрян и запряган с едничката цел да стане разказвач на истории. Той носи в себе си магия, този човек с изрисувана маска и развяващи се поли.

Сега обаче той е станал нежизнеспособен. Без приложение. Ненужна стока. Неговите деца му се подиграват. Мечтаят по нищо да не приличат на баща си. Те са израснали пред очите му, за да станат чиновници и кондуктори в автобуси. Четвърторазредни държавни служители. Със свои профсъюзи.

Но той самият, оставен да виси между земята и небето, не може да прави това, което вършат те. Не може да се движи между седалките на автобусите, да брои монети и да продава билети. Не може да се отзовава на повикването на звънци. Не може да превива гръб над подноси с чай и сладкиши.

В отчаянието си той се обръща към туризма. Излиза на пазара. Продава единственото нещо, което притежава. Историите, които умее да разказва с тялото си.

Превръща се в Местен Колорит.

В Сърцето на Мрака зрителите му се присмиват с показната си голота и с вносните си дрънкулки. Той потиска гнева си и танцува за тях. Получава си хонорара. Напива се. Изпушва една цигара с трева. Силна кералска трева. Тя го кара да се смее. А после той спира в айеменемския храм заедно с другите изпълнители от трупата, за да танцуват и да искат прошка от боговете.

Рахел (без никакви планове, без право да изразява мнението си), опряла гръб на една колона, наблюдаваше как Карна се моли на брега на Ганг. Карна, загърнат в своята броня от светлина. Карна, тъжният син на Сурия, на Слънцето, Богът на Деня. Карна Щедрият. Карна, изоставеното дете. Карна, най-почитаният воин.

Тази нощ Карна беше упоен. Изпокъсаната му пола беше закърпена. В короната му, на местата, където е имало скъпоценни камъни, зееха дупки. Кадифената му блуза бе изтъркана от употреба. Петите му бяха напукани. Загрубели. Върху петите си гасеше цигарите с трева. Но ако би имал екип от гримьори, които да го чакат зад кулисите, ако би имал импресарио, договор, процент от приходите — тогава какво би представлявал? Измамник. Лъжлив богаташ. Актьор, изпълняващ роля. Би ли могъл да бъде Карна? Или ще е прекалено обезпечен в пашкула на своето богатство? Тогава парите му няма ли да издигнат преграда между него и историята, коя го предава? Ще може ли да се докосне до сърцевината й, до нейните тайни така, както го правеше сега?

Може би не.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология