Богът на дребните неща

Вън от храма и около него градчето, което се представяше за село, се размърда и се оживи. Един възрастен човек се събуди и се заклатушка към печката, за да притопли посипаното си с пипер кокосово масло.

Другарят Пилай. Човекът, който чупи яйца и като професионалист забърква омлети в Айеменем.

Интересно беше, че именно той запозна близнаците с представленията на катакали. Въпреки несъгласието на Беба Кочама беше ги завел заедно с Ленин да наблюдават нощните изпълнения в храма, бе седял редом с тях чак до зори, бе им обяснявал жестовете и езика на катакали. Още на шестгодишна възраст близнаците гледаха с него точно тази история. Той им представи Раудра Бима — налудничавия, кръвожаден Бима, който търси смърт и отмъщение. „Той търси звяра в себе си“, обясни тогава другарят Пилай на двете облещили очи, уплашени деца — когато обикновено добронравният Бима започна да се зъби и да ръмжи.

Точно кой звяр, другарят Пилай не им подсказа. Навярно е искал да каже, че Бима търси човека, скрит в него, защото без съмнение няма звяр, който да достигне до безграничното, безкрайно изобретателно изкуство на човешката омраза. Нито един звяр не може да постигне нейния обхват и сила.

Розовият купол потъмня и пусна към земята топъл сив дъждец. Тъкмо когато Естапен и Рахел излизаха през портите на храма, в него влезе К.Н.М. Пилай, олизан след маслената си баня. На челото му имаше паста от сандалово дърво. Капки дъжд блестяха по мазната му кожа като главичките на кабърчета. В двете си длани носеше малка купчинка свежи жасминови цветчета.

— Охо! — извика той с пискливия си глас. — Вие сте тук! Значи още ви интересува родната ви индийска култура? Добре, добре. Много добре.

Близнаците — нито груби, нито учтиви — не му отговориха. Прибраха се вкъщи заедно. Той и тя. Ние и Нас.

13 Песимистът и оптимистът

Чако се беше изнесъл от своята стая и щеше да спи в кабинета на Папачи, за да могат Софи Мол и Маргарет Кочама да се настанят в неговата стая. Малка стая с прозорец към вече смалената и поизоставена каучукова плантация, която преподобният Е. Джон Айп беше купил от свой съсед. Една врата я свързваше с голямата къща, а друга (отделният вход, направен от Мамачи, за да може Чако да задоволява дискретно своите „Мъжки Потребности“), водеше направо в страничното крило.

Софи Мол сега спеше на малко походно легло, разпънато за нея до голямото. Бръмченето на бавния вентилатор на тавана изпълваше главата й. Синьо-сиво-сините й очи се отвориха.

Будна.

Жива.

Бодра.

Сънят беше прогонен изведнъж.

За първи път, откакто бе умрял Джо, тя не помисли първо за него, като се събуди.

Огледа стаята. Не движеше, а само въртеше очните си ябълки. Като пленен шпионин на вражеска територия, който крои драматично бягство.

Ваза с небрежно подредени и вече клюмнали цветя бе поставена върху масата на Чако. Стените бяха покрити с книги. Един долап със стъклени врати беше натъпкан с повредени дървени самолетни модели. Счупени пеперуди с умоляващи очи. Дървени жени на лош цар, които линеят от зла дървена магия.

Хванати в капан.

Само една, нейната майка Маргарет, беше избягала в Англия.

Стаята се въртеше около спокойния хромов център на сребърния вентилатор на тавана. Един бежов гущер с цвят на недопечена бисквита я съзерцаваше с любопитство. Софи Мол си помисли за Джо. Нещо в нея се преобърна. Тя затвори очи.

Спокойният хромов център на сребърния вентилатор на тавана започна да се върти в главата й.

Джо можеше да ходи на ръце. А когато се спускаше по стръмнина с велосипеда, можеше да вкарва вятъра в ризата си.

На съседното легло Маргарет Кочама още спеше. Лежеше по гръб със сключени под ребрата ръце. Пръстите й бяха подути и сватбената й халка очевидно бе болезнено впита. Бузите й висяха от двете страни на лицето, от което скулите изглеждаха високи и изпъкнали, а устата — дръпната надолу в безрадостна усмивка, през която проблясваха зъби. Беше оскубала гъстите си вежди и от тях според сегашната мода бяха останали две тънки като черта от молив дъги, които й придаваха леко учудено изражение дори и насън. Изскубаните косми отново прорастваха и напомняха стърнище. Лицето й бе зачервено. Челото й лъщеше. Но руменината криеше бледност. И потисната тъга.

Тънкият плат на роклята й от памук и полиестер — тъмносин на бели цветя — се беше отпуснал и очертаваше контурите на тялото, издигаше се над гърдите, спускаше се във вдлъбнатината между дългите й силни крака, сякаш и той не бе свикнал с горещината и се нуждаеше от дрямка.