Читаем Богът на дребните неща полностью

Тази вечер той е опасен. Отчаянието му е пълно. Историята, която представя, е обезопасителната мрежа, над която се издига и спуска като великолепен клоун в банкрутирал цирк. Историята, която представя единствена го възпира да не полети надолу през света като падащ камък. Тя е за него цветът и светлината. Тя е съдът, в който той излива себе си. Тя му придава форма. Структура. Тя го впряга. И го държи. Тя е неговата Любов. Неговата Лудост. Неговата Надежда. Безкрайната му Радост. По ирония на съдбата усилията му са противоположни на усилията на актьора — той се мъчи не да влезе в ролята си, а да излезе от нея. Но тъкмо това не може да направи. В неговото унизително поражение се крие върховният му триумф. Той е Карна, когото светът е изоставил. Карна Самотният. Отречена ценност. Един принц, отгледан в бедност. Роден, за да умре несправедливо, невъоръжен и сам — от ръцете на своя брат. Докато се моли на брега на Ганг. Напълно упоен.

После се появи Кунти. Тя също беше мъж, но мек и женствен, мъж с гърди от дългогодишно изпълняване на женски роли. Движенията й бяха плавни. Като на истинска жена. И Кунти беше замаяна. Пушила бе от същата цигара.

Беше дошла, за да разкаже на Карна една история.

Карна наклони красивата си глава и заслуша.

Кунти, червеноока, затанцува пред него. Разказа му за млада жена, на която е било оказано благоволение. Как жената научила един таен напев — мантра, — който можела да използва, за да си избере любовник измежду боговете. И как с младежка самонадеяност решила да опита дали това може да стане. Как застанала сама сред голо поле, обърнала лице към небесата и подхванала мантрата. Думите едва били излезли от глупавите й устни, разказваше Кунти, и ето че Сурия, Слънцето — Богът на Деня, се появил пред нея. Младата жена, омагьосана от красотата на лъчезарния млад бог, му се отдала. След девет месеца му родила син. Бебето дошло на бял свят озарено от светлина, със златни обици и със златен медальон на гърдите, върху който била гравирана емблемата на слънцето.

Младата майка обичала дълбоко първородния си син, разказваше Кунти, но не била омъжена и не можела да го задържи. Сложила го в една тръстикова кошница и го пуснала по реката. Един колесничар, Адирата, намерил детето. Нарекъл го Карна.

Карна вдигна очи към Кунти. Коя е тя? Коя е била майка ми? Кажи ми къде е. Заведи ме при нея.

Кунти наведе глава. Тя е тук, отвърна му. Стои пред теб.

Въодушевлението и гнева на Карна след това разкритие. Неговият танц на объркване и отчаяние. Къде беше ти, когато най-много се нуждаех от теб, питаше той? Държала ли си ме някога на ръце? Кърмила ли си ме? Търсила ли си ме? Чудеше ли се къде съм?

В отговор Кунти взе царственото му лице в ръцете си — лицето бе зелено, очите червени — и го целуна по челото. Карна потрепера от радост. Един воин се връща в детството си. Екстазът на тази целувка. Той изпрати този екстаз по цялото си тяло. До пръстите на краката. До пръстите на ръцете. Прекрасната целувка на майка му. Ти знаеше ли как ми липсваше? Рахел виждаше как вълнението минава по вените му, виждаше го така ясно, както се вижда яйце, спускащо се по шията на щраус.

Пътуващата целувка изведнъж се закова на място от ужаса на Карна, когато осъзна, че майка му се е разкрила пред него само за да осигури безопасността на останалите й петима, повече обичани от нея синове — Пандавити, които били пред епическа битка със своите сто братовчеда. Тях искаше да защити Кунти с признанието си пред Карна, че е негова майка. Искаше да изтръгне обещание.

Кунти се позова на Законите на Любовта.

Те са твои братя. От същата плът и кръв. Обещай ми, че няма да подхванеш война срещу тях. Обещай ми го!

Карна Воинът не можеше да даде подобно обещание; за да го направи, трябваше да се откаже от друг свой обет. Утре щеше да тръгне на война, а враговете му щяха да са Пандавити. Защото те, и по-специално Арджуна, го бяха обругали публично, че е син на прост колесничар. А Дуриодана, най-старият от стоте братя Каурави, му се беше притекъл на помощ и му бе дарил собствено царство. В замяна Карна се бе заклел пред Дуриодана във вечна вярност.

Но Карна Великодушният не можеше да откаже на майчината молба. Затова видоизмени исканото обещание. Поусука го. Направи малко уточнение и даде по-различна клетва.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Будущее ностальгии
Будущее ностальгии

Может ли человек ностальгировать по дому, которого у него не было? В чем причина того, что веку глобализации сопутствует не менее глобальная эпидемия ностальгии? Какова судьба воспоминаний о Старом Мире в эпоху Нового Мирового порядка? Осознаем ли мы, о чем именно ностальгируем? В ходе изучения истории «ипохондрии сердца» в диапазоне от исцелимого недуга до неизлечимой формы бытия эпохи модерна Светлане Бойм удалось открыть новую прикладную область, новую типологию, идентификацию новой эстетики, а именно — ностальгические исследования: от «Парка Юрского периода» до Сада тоталитарной скульптуры в Москве, от любовных посланий на могиле Кафки до откровений имитатора Гитлера, от развалин Новой синагоги в Берлине до отреставрированной Сикстинской капеллы… Бойм утверждает, что ностальгия — это не только влечение к покинутому дому или оставленной родине, но и тоска по другим временам — периоду нашего детства или далекой исторической эпохе. Комбинируя жанры философского очерка, эстетического анализа и личных воспоминаний, автор исследует пространства коллективной ностальгии, национальных мифов и личных историй изгнанников. Она ведет нас по руинам и строительным площадкам посткоммунистических городов — Санкт-Петербурга, Москвы и Берлина, исследует воображаемые родины писателей и художников — В. Набокова, И. Бродского и И. Кабакова, рассматривает коллекции сувениров в домах простых иммигрантов и т. д.

Светлана Бойм

Культурология