Божията формула

Мануел Нороня наведе глава и се вторачи в ноктите си, пожълтели след толкова години тютюн между пръстите. Седнал зад бюрото си, Томаш се вгледа в баща си. Беше оплешивял почти напълно, оредяла бяла коса се беше задържала единствено на тила и зад ушите. Гъстите му непокорни вежди бяха посивели и лицето му беше изпито, може би прекалено, с изпъкнали скули, подчертаващи хлътналите светлокафяви очи. Многобройни бръчки браздяха лицето му като белези от рани. Баща му видимо остаряваше — слаб и стар, съсухрен и сбръчкан, останал само кожа и кости. Беше на седемдесет и годините започваха да му тежат; невероятно беше, че още преподава математика в Университета в Коимбра. Благодарение единствено на ясния си остър ум. И въпреки това му се наложи да иска специалното разрешение на ректора, иначе отдавна щеше да линее вкъщи.

— Манел — настоя жената. — Хайде. Ако ти не кажеш, аз ще кажа.

— Но какво има за казване? — попита Томаш, заинтригуван от тази мистериозност.

— Добре — каза бащата.

Професорът по математика не беше от приказливите. Синът му беше свикнал да го вижда странящ от другите години наред, мълчалив, с вечната цигара в ръка, затворен в кабинета си на тавана, без да изпуска молива или тебешира, скрит от живота — нещо като отшелник, посветил се на абстракцията. Неговият свят се свеждаше до теоремата на Кантор, геометрията на Евклид, теоремите на Ферма и Гьодел, фракталите на Манделбро, уравненията на Лоренц; империята на числата. Живееше в облаците на уравненията и цигарения дим, потънал в нереален свят, далеч от хората, в аскетична изолация, забравил сякаш за семейството си. Беше роб на никотина и числата, на формулите и функциите, теорията на множествата и вероятностите, на симетрията, на числата фий пи и на всичко, свързано с всичко. С всичко.

С изключение на живота.

— Ходих на лекар — съобщи Мануел Нороня, като че това беше всичко, което имаше да казва.

Настана тишина.

— И? — насърчи го синът.

Старият професор, разбирайки, че от него се очаква да продължи да говори, се размърда на стола.

— Започнах да кашлям от известно време, от две-три години. — Покашля на два пъти, сякаш да покаже. — Първо си помислих, че е настинка, а после, че е някаква алергия. Но проблемът е, че кашлицата се задълбочи и започнах да губя апетит. Отслабнах и се почувствах немощен. Аугущо ме беше помолил по онова време да му проверя едни уравнения и реших, че умората е от прекалена работа. — Сложи ръка на гърдите. — После гърдите ми започнаха да свирят при дишане. — Пое си дълбоко дъх, при което се чу изсвирване, идващо от гръдния кош. — Майка ти ме накара да отида на лекар, за да видим какво ми е, но аз не й обърнах внимание. Тогава се появи главоболието, а също и болките в костите. Мислех си, че е от работа, но майка ти не спря да настоява, докато не записа консултация с доктор Говея.

— Татко ти е като хванат от гората, нали си го знаеш — отбеляза майката. — Наложи се насила да го заведа до клиниката.

Томаш продължаваше да мълчи. Не му се нравеше насоката на разговора, от който логично следваше, че баща му има здравословен проблем.

— Доктор Говея ме накара да си направя изследвания — каза Мануел Нороня. — Дадох кръв и ми направиха рентгенови снимки. Лекарят видя резултатите и ме изпрати да направя и томографско изследване. После ни извика в кабинета, мен и майка ти, и ни осведоми, че имам петна на белите дробове и увеличени лимфни възли. Каза, че трябвало да се направи биопсия, за да се вземе тъканна проба и да се изследва под микроскоп. Имах час за бронхоскопия, за да отделят парченце белодробна тъкан!

— Ох — каза майката и извъртя очи, — да не говорим за бронхоскопията. Голяма мъка беше.

— Мъка, а? — каза бащата, хвърляйки обиден поглед на жена си. — Ами ако беше на моето място? — Погледна към сина си, като че търсеше съюзник. — Пъхнаха ми маркуч в носа и го прекараха през гърлото чак до белите дробове. — Очерта с пръст траекторията на сондата. — Ужасно трудно ми беше да дишам по време на прегледа, не ми се говори за това.

— И какво показа прегледът? — поиска да научи Томаш, нетърпелив да чуе края на историята.

— Ами занесоха за изследване пробите от петното на белия дроб и лимфните възли. След няколко дни доктор Говея пак ни извика. Разговаряхме дълго и каза, че съм имал… мм… — Погледна към жена си. — Граса, ти ги помниш тия работи. Какво точно каза докторът?

— Не бих могла да го забравя — каза Граса Нороня. — Нарече го неконтролируема пролиферация на епителните клетки на лигавицата на бронхите и алвеолите на белите дробове.

Томаш задържа поглед върху майка си, после се обърна към баща си и отново към майка си.

— Какво, по дяволите, означава това?

Мануел Нороня въздъхна и от гърдите му прозвуча същото отчетливо свирене.

— Имам рак, Томаш.

Синът го чу и мозъкът му се опита да обработи информацията, но беше толкова вцепенен, че не можа да реагира.

— Рак? Но как е възможно?