Божията формула

— Много добре — каза, поклащайки глава като преподавател, който одобрява работата на старателен ученик. — А сега ще ви помоля да ми отговорите на един въпрос, Дан. Какво правя аз тук?

Американецът с черните коси се усмихна.

— Нямам представа. Получих инструкции да ви запозная с параметрите на моята мисия, което току-що направих.

Португалецът отново се обърна към „културния аташе“.

— Грег, какво общо имам аз с това?

Съливан погледна часовника.

— Мисля, че не съм човекът, който би могъл да ви отговори на този въпрос — каза.

— Тогава кой?

— Мм… — поколеба се той. — Предполагам, че ще дойде всеки момент.

— Но кой е той?

— След малко ще се запознаете.

IV

Силуетът се показа от една странична врата, изплува от тъмнината и се приближи бавно до махагоновата маса. Томаш и двамата американци се стреснаха, като го видяха да се появява от нищото като призрак, фантасмагорииен образ, който внезапно се материализира в салона.

Мъжът беше висок и добре сложен, облечен в тъмносив костюм. Имаше сини очи с блестящ леден поглед и посивяла коса, подстригана по военному. Изглеждаше около седемдесетгодишен, но беше запазил снажната си осанка; множество ситни бръчки бяха плъзнали около ъгълчетата на очите му и браздяха като линии на живота суровото му непроницаемо лице. Непознатият остана в полусянката, неподвижен и заплашителен, присвил сините си очи, като че преценяваше положението и изучаваше Томаш. Остана още миг така, после дръпна стола и се приведе напред, заемайки най-сетне мястото си на махагоновата маса, без да откъсва студените си блестящи очи от португалеца.

— Good afternoon, mister19 Белами — поздрави Съливан с тон на уважение, което не убягна на Томаш.

— Hello, Greg — каза мъжът тихо и дрезгаво, без да сваля очи от Томаш. Цялото му тяло излъчваше власт. Власт и заплаха, латентна агресия.

— Няма ли да ми представиш твоя приятел?

Съливан се подчини на секундата.

— Томаш, това е mister Белами.

— За мен е удоволствие.

— Hello, Томаш — поздрави го новодошлият, изговаряйки името на Томаш почти безупречно.

— Благодаря, че дойдохте.

Съливан се наведе към ухото на португалеца.

— Mister Белами пристигна тази сутрин в Лисабон — побърза да добави с благоговеен шепот. — Той е дошъл специално от Ленгли за…

— Благодаря, Грег — прекъсна го Белами. — Сега шоуто е мое.

— Yes, mister Белами.

Американецът със зловещия поглед остана неподвижен, облегнат на стола си, в полумрака на салона, все така втренчен в Томаш. Тежкото му, почти задъхано дишане се чуваше отчетливо в настъпилата тишина. Натрапеното му присъствие будеше неудобство и даже страх. Историкът почувства, че капчици пот избиват по челото му, и се опита да се усмихне, но новодошлият остана сериозен и полярно студен, с присвити очи, които продължаваха да изучават португалеца и да преценяват що за човек стои пред него.

След няколко минути, които на останалите се сториха цяла вечност, непознатият дръпна стола си напред и излезе от полусянката. Излагайки се на светлината, той опря лакти на масата и раздвижи тънките си устни.

— Името ми е Франк Белами и отговарям за една от четирите дирекции в ЦРУ. Дан е анализатор в дирекция „Операции“. Аз съм шеф на дирекция „Наука и технологии“. Нашата работа е да проучваме, разработваме и внедряваме нови технологии, подпомагащи мисиите за набиране на информация. Имаме сателити, които могат да видят регистрационен номер на кола в Афганистан, сякаш сме на половин метър разстояние. Разполагаме със системи за прихващане на съобщения, които ни позволяват да прочетем имейла, който сте изпратили тази сутрин до Египетския музей в Кайро, или да прегледаме порнографските сайтове, които снощи Дан е гледал в хотелската си стая. — Бледото лице на младия американски аналитик издайнически поаленя и той се видя принуден да наведе глава. — С една дума, нищо на тази планета не може да се случи, без ние да знаем, ако сме решили, че искаме да го узнаем. — Спря хипнотичния си поглед на Томаш. — Разбрахте ли каква власт имаме?

Португалецът поклати утвърдително глава, впечатлен от представянето.

— Да.

Франк Белами се облегна на стола.

— Good. — Погледна през прозореца към роената зелена морава, която искреше под слънчевите лъчи. — Когато започна Втората световна война, бях млад и обещаващ студент по физика в Колумбийския университет в Ню Йорк. Краят на войната ме свари в Лос Аламос, затънтено място на билото на един гол хълм в Ню Мексико. — Белами говореше бавно, произнасяйки отчетливо думите, с дълги паузи помежду им. — Проектът „Манхатън“ говори ли ви нещо?

— Не беше ли свързано с него производството на първата атомна бомба?

Тънките устни на американеца се разтеглиха в подобие на усмивка.