Божията формула

— Така разсъждавал и Айнщайн. Проблемът е, че колкото и странна да изглежда тази теория, тя се потвърждава от всички експериментални данни. Всеки учен знае, че когато математиката противоречи на интуицията, обикновено печели математиката. Така станало навремето, когато Коперник обявил, че Земята се върти около Слънцето, а не обратното. Интуицията подсказвала, че Земята е центърът, тъй като изглеждало, че всичко се върти около нея. При този всеобщ скептицизъм Коперник намерил поддръжници единствено сред математиците, които въз основа на своите изчисления установили, че възможността Земята да се върти около Слънцето има математическо потвърждение. Днес знаем, че математиката се е оказала права. И с Теориите на относителността се случило същото. Много елементи на тези теории противоречат на интуицията, като идеята, че времето е относително, и други странни неща, но в действителност тези понятия са възприети от учените, защото отговарят на математическите изчисления и на наблюдението на действителността. Това се случва и тук. Безпредметно е да се твърди, че един електрон се намира едновременно на две места, докато не е под наблюдение, това противоречи на интуицията. Но съответства на математиката и на всички извършени експерименти.

— А, добре.

— Но Айнщайн не се примирил с идеята и поради една съвсем проста причина. Оказало се, че квантовата теория няма сходство с Теорията на относителността. С други думи, едната била добра за разбиране на света на големите тела, а другата се оказала ефикасна за обяснение на света на атомите. Но Айнщайн смятал, че Вселената не може да се подчинява на различни закони — едни, предназначени за големи тела, и други, вероятностни, за малки тела. Според него съществува една-единствена система от правила. И така започнал да търси една всеобща, единна теория, която да представи основните природни сили като проявление на една-единствена сила. Неговите Теории на относителността свеждали до една-единствена формула всички закони, управляващи пространството, времето и гравитацията. С новата теория искал да сведе до една формула явленията на гравитацията и електромагнетизма. Вярвал, че силата, която кара електрона да се върти около ядрото, има същата природа като тази, която движи Земята около Слънцето.

— Нова теория?

— Да. Нарекъл я Единна теория на полето. Това била неговата версия на Теорията на всичко.

— Аа.

— Та ето върху какво е работил Айнщайн, когато е създал този ръкопис.

— Смятате, че Божията формула има някаква връзка с тези научни търсения?

— Не знам — каза Ариана. — Може би да, а може би не.

— Но ако е така, какъв смисъл има да се държи всичко това в тайна?

— Вижте, не знам дали е това. Вече прочетох документа и той ми се стори странен. Освен това истината е, че самият Айнщайн е решил да го държи в тайна. А след като го е направил, навярно е имал сериозни основания за това, не мислите ли?

Томаш впери поглед в иранката. Искаше да види реакцията й на въпроса, който смяташе да зададе.

— Ако Божията формула не е свързана с търсенията на Теорията на всичко, то с какво тогава е свързана? — попита той. — С атомното оръжие?

Ариана отвърна на погледа му, без да трепне.

— Ще се направя, че не съм чула въпроса — каза тя бавно, произнасяйки отчетливо всяка сричка. — И повече да не сте ми споменали за това. Вашата безопасност зависи от вашата интелигентност.

Историкът изтръпна.

— Моята безопасност?

— Моля ви, Томаш — каза тя почти умолително. — Не говорете за това с никого. Не произнасяйте тези думи пред никого. Просто си вършете работата, чувате ли? Само вашата работа.

Томаш млъкна за момент, умислен и изплашен. Обърна глава и забеляза група пакистанци да влизат в ресторанта на хотела. Беше чудесен претекст да сложи край на този опасен разговор.

— Не огладняхте ли? — попита той.

XIII

Обядва чело кебап, навярно ядеше кебап за десети път, откакто бе пристигнал в Иран. Менюто вече беше започнало да му омръзва и дори изпитваше известно облекчение при мисълта, че тази нощ ще го изведат нелегално от страната. Разбира се, оставаше проблемът с акцията в министерството, но така или иначе вече нищо не зависеше от него. Томаш се постара да избута притеснението в най-дълбокото кътче на мозъка си, успокоявайки се с мисълта, че хората от ЦРУ сигурно знаят какво правят.

Осъзна, че това навярно е неговият последен обяд с Ариана, и потъна в меланхолично съзерцание. Несъмнено беше хубава и интересна жена, с хипнотични медени очи, излъчващи нежност и интелект. Едва не се поддаде на изкушението да й разкаже всичко, да я помоли да тръгне с него, но се овладя. Нямаше място за илюзии, Томаш и Ариана бяха от два различни свята и мисиите им бяха антагонистични.

— Смятате ли, че ще успеете да дешифрирате ребуса? — попита тя, избягвайки странния му изпитателен поглед.

— Трябва ми ключът — каза Томаш с вилица, пълна с ориз. — Честно казано, мисля, че без него сме изправени пред невъзможна мисия.

— Ако беше шифър, щеше ли да е по-лесно?

— Да, разбира се. Но това не е шифър.

— Сигурен ли сте?