Божията формула

Томаш измина още стотина крачки по брега. Второто рибарско корабче, боядисано в червено и бяло, беше закотвено наблизо, с опънати на слънцето мрежи и кръжащи над него чайки. Потърси арабски знаци по него, но този път не се наложи Сабар да му помага, защото на корпуса му видя познатите латински букви.

Баку.

— Този е.

Томаш поривисто отхвърли опротивелия му чадор, освободи се от потискащия товар и го захвърли на земята. Усети как морският бриз погали изпотеното му лице и разроши непокорните му коси. Затвори очи и обърна лице към небето, сякаш очакваше полъхът да му донесе целувка. Облекчен, той вдишваше соления мирис на спасението, дробовете му се изпълваха със свежия въздух, напоен с аромат на море, краката му сякаш сами тръгнаха към водата и се окичиха с бели синджири от морска пяна; в този миг той имаше чувството, че самата природа го посреща ласкаво с майчина милувка, че небесата му изпращат своя благослов и че най-сетне свободата е отворила прегръдките си за него.

След като премина този първоначален миг на опиянение, Томаш отвори очи, впери ги в рибарското корабче, сви дланите на ръцете си във фуния и ги постави пред устата си като високоговорител.

— Ехоооо! — извика той.

Гласът му отекна в огледалните води на залива и подплаши чайките. Рояк птици се понесе като тъмен облак, с мощно размахвани криле, описвайки фигури от изящна хореография. Стрелна се в небето, отвръщайки на човешкия повик с тревожен и меланхоличен крясък.

— Ехоооо! — повтори настоятелно. Една глава се подаде от палубата на Баку.

— Chikar mikonin?62 — попита рибарят отдалече.

Окуражен, Томаш пое дълбоко въздух.

— Мохамед?

Рибарят се поколеба.

— Ye lahze shabr konin63 — каза накрая, махайки на Томаш да изчака.

Главата изчезна от палубата. Томаш остана неподвижен, вперил поглед в кораба в мълчаливо очакване, молейки се нещата да се развият според плана. Рибарското корабче се полюшваше леко в ритъма на морето като крехка черупка, понесена в бавен танц, отмерван от меланхоличните крясъци на чайките и кроткото, равномерно плискане на вълните.

Рибарят се показа половин минута по-късно, до него се появи още една глава. Новодошлият заговори на английски.

— Аз съм Мохамед. Мога ли да ви помогна с нещо?

Томаш почти подскочи от радост.

— Да — възкликна той, смеейки се от облекчение. — Смятате ли да ходите до Мека?

Дори от разстояние, историкът видя, че Мохамед се усмихва.

— Инш Аллах!

XXI

Малката фигура на Сабар се изгуби в далечината, смалена до точица на плажа, чезнеща с отдалечаването на кораба, който цепеше тъмните каспийски води, за да излезе в открито море. Чайките се носеха ниско в шпалир около тях, в очакване да им подхвърлят някоя рибка, но моряците не се смиляваха над непрестанните им вопли, съсредоточени в работата си; времето на леност и задевки с птиците беше безвъзвратно изтекло.

Томаш усети нечие присъствие и обърна глава. Беше Мохамед. Капитанът на рибарския кораб остана мълчалив за момент, загледан в далечната фигурка на Сабар, която вече се сливаше с пясъчната ивица. Мохамед беше азер, имаше сива, добре поддържана брада, гладка кожа и бели, изрядно подрязани нокти, което говореше, че не е рибар, а градски човек.

— Имахте късмет — каза Мохамед. — Още един ден и щяхме да отпътуваме.

— Знам.

Махна към плажа, опустял, след като Сабар си беше тръгнал.

— И той ли е от нашите?

— Сабар ли?

— Да. Наш човек ли е?

Томаш поклати глава.

— Не.

— Тогава кой е?

— Шофьор.

— Шофьор ли? — Повдигна вежди. — Как така? Проверихте ли го?

Томаш въздъхна уморено.

— Това е дълга история — каза. — Но Сабар е един от хората, които ми спасиха живота. Ако не беше той, нямаше да съм тук.

Мохамед не обели и дума повече по въпроса, макар и да беше видно, че не одобрява импровизации с непознати; според него това беше непрофесионален подход. Но професионално или не, неговият пътник беше успял да пристигне навреме при много неблагоприятни обстоятелства, а това заслужаваше уважение.

Двамата останаха на кърмата, за да се полюбуват на иранския бряг под светлината на залеза. Мирисът на море ставаше все по-наситен. Бризът се усили и приглуши настойчивите крясъци на чайките и непрестанното бучене на мотора. Небето се обагри в топли тонове на петроленосиния фон, но ледена светлина обливаше бреговата ивица с дългата верига на Елбурс, прорязваща хоризонта отдясно, с искрящ сняг по върховете и спусналото се на дъното слънце, забързано да целуне Каспийско море.

Падаше нощ.

Настръхнал от студа, носен от северния бриз, капитанът на рибарското корабче потри енергично ръце в опит да се стопли, но накрая се предаде.

— Прибирам се — каза той. — Бездруго е време да се свържем с базата.

— С Баку ли ще говорите?

— Не, не.

— Тогава?

— Ленгли.

Нощта се спусна плътно над Каспийско море и обгърна боботещия кораб с гъста, почти непрогледна тъмнина, сякаш се изгубиха в необятна бездна. Само тук-там изплуваха светли полюшващи се точици, сигнализирайки за улисани в работа рибарски корабчета или за големи товарни или пътнически кораби, сновящи между двата бряга.