Божията формула

Томаш опипа джоба на сакото си, обзет от внезапен страх, но за свое най-голямо облекчение откри сгънатия лист на мястото, на което го беше оставил. Тъмничарите в „Евин“ бяха истински садисти, но поне зачитаха правото на лична собственост. Или не са допускали, че ще избяга, преди да са огледали всичко? Така или иначе, факт бе, че листчето с ребусите бе оцеляло след ареста.

— Докога ще чакам? — попита Белами, изгубил търпение.

— Да, да, ето го — каза Томаш, разгръщайки листчето. — Ребусът е пред мен.

— Четете най-сетне!

Историкът погледна нахвърляните на ръка редове.

— И така, дешифрирах ребуса, представен от стиховете на първата страница на ръкописа, точно под заглавието.

— Нещо като епиграф ли?

— Да, точно така.

— И какво се казва в стихотворението?

— Малко мрачно звучи — отбеляза Томаш. — Ще го прочета. — Прокашля се. — Terra if fin, de terrors tight, Sabbath fore, Christ nite.

— Господи! — възкликна Белами. — Знаете ли, вече съм чел това! Нашият човек в Техеран ни изпрати стиховете преди една-две седмици.

— Така е, аз му дадох текста.

— Някак зловещо звучи, не мислите ли? Сякаш е пророчество за Апокалипсиса…

— Нали?

— Каквото и да е измислил Айнщайн, сигурно ще прати всичко по дяволите! — предрече той. — Damn it!71 Май наистина трябва да се намесим с военна сила.

— Аз дешифрирах скритото послание.

— Казвайте.

Томаш прокара поглед по редовете, написани на немски.

— Открих, че става въпрос за анаграма. В стиховете на английски има послание на немски език.

— Така ли? Интересно.

— В посланието се казва следното. — Замълча за миг, за да превключи на немски език. — Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht.

Нова пауза настъпи от другата страна на линията.

— Бихте ли повторили? — помоли Белами с променен глас.

— Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht — прочете отново Томаш. — Това означава следното. — Потърси реда с превода. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е.

— Невероятно! — възкликна Белами.

Томаш се учуди на въодушевлението на събеседника си.

— Да, наистина е изумително…

— Изумително ли? Това… това е невероятно странно! Не мога да повярвам.

— Да, така е, изречението е малко загадъчно. Може би ние…

— Вие не разбирате — прекъсна го човекът от ЦРУ. — Чух това изречение от устата на самия Айнщайн.

— Какво говорите?

— През 1951 година в Принстън, по време на срещата с тогавашния министър-председател на Израел, Айнщайн произнесе точно тази фраза. Бях там и чух всичко. — Пауза. — Момент… сигурно го имам някъде тук. — По линията се чу пращене, малко след това дрезгавият глас на Белами прозвуча отново. — Ето го.

— Какво е това?

— Транскрипцията на разговора на Айнщайн с Бен Гурион. По някое време те заговориха на немски. Момент… — Шум от прелистване на страници. — Да, тук е. Искате ли да чуете?

— Да, да.

— Айнщайн каза: Raffiniert ist der Herrgott, aber boshaft ist er nicht. — Белами смени тона. — Като чу това, Бен Гурион попита:_ Was wollen Sie damit sagen?_ — Отново промени гласа. — И Айнщайн отвърна. — Пауза. —_Die Natur verbirgt ihr Geheimnis durch die Erhabenheit ihres Wesens, aber nicht durch List._

— Какво, по дяволите, означава това?

— Ето го и превода. Айнщайн каза. — Белами отново си преправи гласа, сякаш се опитваше да имитира учения. — Изкусен е Всевишният, но злонамерен той не е.

— Това вече го знам.

— Спокойно. Като чу това изречение, Бен Гурион го попита. — Последва смяна на гласа. — Какво искате да кажете с това? — Нова пауза. — Айнщайн отговори. — Смяна на тембъра. — Die Natur verbirgt ihr Geheimnis durch die Erhabenheit ihres Wesens, aber nicht durch List.

Томаш имаше чувството, че ще избухне от нетърпение.

— Добре, разбрах. Но какво означава?

Франк Белами се усмихна със задоволство, че е принудил португалеца да чака и е успял да изостри любопитството му. Спря поглед на превода и най-сетне прочете последното изречение, произнесено от Алберт Айнщайн преди петдесет и пет години.

— В тайните на природата се крие величие, а не лукавство.

XXII

Като видя Коимбра да изниква от лявата страна на шосето, напомнящ замък, издигнат върху планина от варовик, Томаш Нороня едва не извика от облекчение. Старият град блестеше покрай брега на Мондего, милван от ясното слънце и нежния полъх, идващ от реката. Белите фасади и тухлените покриви придаваха на къщите атмосфера на нещо познато и близко, сякаш самият град бе негов дом.

Осъзна, че всъщност никъде не се чувства така добре, както тук, където беше неговото бащино огнище, и сякаш мястото и къщите разтваряха обятия, за да го посрещнат с майчина ласка.