Божията формула

— И още нещо — допълни все така ядно. — Ние бягаме по часовник, както при колоезденето. Трябва да знаем какво точно съдържа ръкописът, за да можем да действаме. Ако се забавите с откриването на ключа, няма да имаме друга алтернатива, освен да продължим напред и да се свържем с вашата приятелка. Факт е, че тя знае неща, които ние искаме да научим. Националната сигурност на моята страна е поставена на карта и няма да подбирам средства, за да я защитя. Ще използваме всички възможни методи, за да измъкнем от нея информацията, която ни е нужна. А като казвам всички, наистина имам предвид всички, включително и онези, за които си мислите сега. — Направи пауза; изглежда, нямаше какво повече да каже. — Така че, моят съвет е да побързате.

Изключи безцеремонно.

Томаш остана загледан в онемелия мобилен телефон. Припомни си разговора, преценявайки възможностите си, и стигна до заключението, че всъщност няма избор. Един-единствен израз остана да ехти в главата му; беше характеристика на Франк Белами.

— Кучи син.

Фелдшерът доведе Мануел Нороня вкъщи. Бащата на Томаш беше изморен след процедурата с радиотерапията и отиде да си полегне. Жена му занесе супата в стаята и остана при него, докато се хранеше. Томаш влезе след нея и се приближи до леглото.

За да запълни неловката тишина, в която се чуваше единствено потракването на лъжицата, Томаш разказа впечатленията си от Техеран, пропускайки, естествено, истинската си мисия в иранската столица, както и събитията от последните дни. Когато привърши, разговорът се завъртя неизбежно около болестта. Математикът дояде супата и когато жена му излезе от стаята, помоли сина си да се приближи и се изповяда.

— Сключих споразумение — прошепна с почти заговорнически глас.

— Споразумение ли? Какво споразумение?

Мануел погледна към вратата и постави показалец на устните си.

— Шшт — каза той. — Майка ти нищо не знае. Нито тя, нито който и да е друг.

— Добре, нищо няма да кажа.

— Споразумях се с Бог.

— С Бог? Но, татко, ти никога не си вярвал в Бог…

— И не вярвам — потвърди математикът. — Но въпреки това направих споразумение с Него, в случай че все пак съществува, нали?

Томаш се усмихна.

— Правилно.

— Значи, така стоят нещата. Обещах да направя всичко, което лекарите казват, че трябва да се направи. В замяна го моля да ме остави да поживея само докато ми се роди друго внуче.

— Ох, татко.

— Чу ли ме? Стегни се, намери си едно добро момиче и действай, направи й едно дете. Не искам да умра, без да видя внука си.

Томаш успя да се овладее и не се нацупи с досада, както би направил в друг момент. Но баща му беше болен и не искаше да му противоречи заради нещо такова.

— Добре, ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Мануел въздъхна дълбоко и отпусна глава назад, сякаш го бяха освободили от тежък товар.

— Много добре.

Настъпи тишина.

— Как си, татко?

— Как мога да съм? — прошепна болният, безсилно отпуснал глава върху възглавницата. — Болестта ме разяжда отвътре и не знам дали ще живея седмица, месец, година или десет. Това е ужасно.

— Наистина, ужасно е.

— Понякога се събуждам с надеждата, че всичко е било само кошмарен сън, че е достатъчно да се събудя, за да открия, че всичко си е наред. Но след секунди разбирам, че не е никакъв кошмар, а действителност — поклати глава Мануел. — Не знаеш какво ми струва това, да се събудя обнадежден, само за да се отчая веднага след това, сякаш някой си играе с мен. Ето ти бъдещето, а после веднага ми го отнема, сякаш животът е играчка, а аз съм дете. Случва се да си поплача сутрин…

— Татко, недей…

— Усещам как започвам да губя хората, които обичам, всичко. Как да не съм тъжен?

— Постоянно ли си мислиш за това?

— Не, само понякога. Има дни, когато сутрин си мисля за смъртта, но това са редки случаи. Истината е, че през повечето време се опитвам да се концентрирам върху живота. Докато съм жив, ще се надявам, разбираш ли?

— Трябва да се мисли положително, нали?

— Точно така. Така, както не можем да се взираме в слънцето, така не можем и да мислим дълго за смъртта.

— Освен това, може и да се намери някакъв изход.

Баща му го изгледа с особен блясък в очите.

— Ето това е, може да се случи нещо — възкликна той. — Когато се чувствам най-отчаян, винаги се хващам за тази мисъл. — Млъкна за момент. — Знаеш ли какво сънувам?

— Хм.

— Намирам се в Университетската болница в Коимбра и доктор Говея сяда до мен и казва: „Професор Нороня, имаме ново лекарство, което току-що получихме от Америка. Изглежда, дава много добри резултати там. Искате ли да опитаме?“. — Той млъкна, зареял поглед в безкрайността, сякаш сънят му оживяваше точно в този момент. — Дава ми лекарството и след няколко дни отиваме да ми направят томографско изследване. А той изскача пред мен и вика: „Изчезна! Болестта изчезна! Метастазите са се стопили!“. — Мануел се усмихна. — Ето, това сънувам.

— Може пък и да се случи.