Божията формула

Агнешкото беше преполовено и полято с ароматно вино от района на река Доро, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Мистър Нороня?

Томаш примига учудено. Акцентът беше определено американски, което означаваше само едно — че ЦРУ няма да го остави на мира.

— Да, аз съм.

— Обаждаме се от дирекция „Наука и технологии“ при Централното разузнавателно управление в Ленгли, Съединените щати. Моля, изчакайте един момент. Това е сигурна линия и господин директорът иска да говори с вас.

— Добре.

Музика се разнесе от телефона, докато прехвърляха разговора.

— Hello, Томаш. Обажда се Франк Белами.

При неговия специфичен дрезгав и провлачен глас представянето беше излишно.

— Hi, мистър Белами.

— Момчетата от агенцията добре ли се държаха с теб?

— След Каспийско море — да, мистър Белами.

— А, значи имате оплаквания преди Каспийско море?

— Нищо особено — с ирония отвърна португалецът. — Като изключим факта, че вашата горила в Техеран се опита да ми инжектира отрова.

Белами се разсмя.

— Предвид онова, което се случи по-късно, добре, че не сте го оставили да го направи — каза. — Виждате ли, ако той ви беше неутрализирал, никога нямаше да научим онова, което ни разказахте. Нашето разследване щеше да влезе в задънена улица.

— Благодаря, че се интересувате от състоянието ми — отвърна Томаш. — Трогнат съм, господине.

— Е, малко съм сантиментален. Не преставам да мисля за здравето ви.

— Забелязах вече.

Американецът се прокашля.

— Вижте, Томаш, обаждам ви се по повод на следата, която ни дадохте.

— Каква следа?

— За хотел „Орчард“.

— А, да.

— Така… Направихме проучване и открихме, че има стотици хотели с името „Орчард“ в целия свят. В Сингапур, в Сан Франсиско, в Лондон… наистина навсякъде. То е като да търсиш игла в купа сено.

— Разбирам.

— Не разполагате ли с още някаква информация, която би могла да ни помогне?

— Не — каза Томаш. — Знам само, че съществува връзка между хотел „Орчард“ и професор Сиза. Нищо повече не знам.

— Да… но това е доста неясно — промърмори американецът. — Ще продължим да търсим, разбира се. Въпросът е, че би ни отнело години, нали?

— Разбирам, но нищо не мога да направя.

— Кой ви даде тази информация?

— Ариана Пахраван.

— Хм — каза Белами замислено. — Можем ли да й се доверим?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че казва истината.

— Тя все пак ми спаси живота, нали? Ако не беше тя, сега нямаше да говоря с вас. Предполагам, че казва истината…

— I see.74 Смятате ли, че бихме могли да се свържем с нея?

— С кого? С Ариана ли?

— Да.

— Изключено!

— Защо? Това, че ви е помогнала, означава, че не е непременно на тяхна страна.

— Помогна ми, защото искаше да ми помогне. Не е политически акт. То е… лично.

Белами замълча за част от секундата.

— Виждам, че наистина сте спали с нея.

— Не започвайте пак.

Американецът се засмя.

— Нима е толкова добра в леглото, колкото казват?

Томаш извъртя очи от досада.

— Вижте, затова ли ми се обадихте, за да ме занимавате с тия неща?

— Обадих ви се, защото ми трябва още информация.

— Нямам друга информация.

— Но тя има.

— Тя е иранка и защитава интересите на страната си. Ако се свържете с нея, ще разкаже всичко на шефовете си.

— Мислите ли?

— Убеден съм.

— Какво ви кара да мислите така?

— Фактът, че тя отказа да ми разкрие подробности относно ядрената иранска програма. Дори не ми каза какво е съдържанието на ръкописа на Айнщайн…

Белами замълча нерешително и Томаш затаи дъх в очакване на решението от другата страна на линията. Историкът смяташе, че това е единственият аргумент, който би могъл да спре американците. Или щеше да ги убеди, че Ариана е предана на режима в Техеран, или ЦРУ щеше да я притисне и да я изложи на опасност.

— Хм… добре — съгласи се Белами. — Май не ни остава нищо друго, освен да проверим хотелите, нали?

— Да, така е.

— А вие? Някакъв напредък с второто послание?

— Вижте… точно за това си мислех. Всъщност искам да се оттегля от случая. Както знаете, вече преживях достатъчно и не желая да…

— Какво говорите?

— Моля?

— Никой няма право да се оттегля, преди да разрешим случая, ясно ли е? — каза Белами с недопускащ възражение тон. — Ще свършите всичко докрай.

— Но вижте, аз вече не…

— Никакво „но“! Вие сте ангажиран в извънредно важна мисия и ще я доведете до благополучен край, каквото и да ви струва това, независимо дали ви харесва, или не. Ясен ли съм?

— Извинете, аз…

— Ясен ли съм?

— Да… мм… само че…

— Чуйте ме добре — каза американецът грубо, насичайки думите. — Ще си свършите работата, както трябва. Не ме карайте да ви обяснявам какво ще ви се случи, ако започнете да шикалкавите. И да се разберем веднъж завинаги: ще работите по този случай на сто процента, чухте ли ме?

— Ами…

— Чухте ли?

Томаш се почувства съкрушен; агресивният тон на човека от ЦРУ не му оставяше и най-малка възможност за маневриране.

— Да.