Божията формула

— Тогава кои са потвържденията за съществуването на Бога? В областта на логиката най-интересното потвърждение е било представено от Платон и Аристотел, доразвито е по-късно от Свети Тома Аквински и придобива завършен вид при Лайбниц. Става въпрос за каузалния аргумент. Основната идея е лесна за формулиране. Знаем от физиката и нашия ежедневен опит, че всички събития си имат причина, а техните следствия стават причина за други събития в един безкраен домино ефект. Нека си представим, че търсим причините за всички отминали събития. Но щом като Вселената е имала своето начало, това означава, че и този верижен процес също е имал своето начало, нали? И така, от причина на причина стигаме до момента на създаването на Вселената, онова, което днес наричаме Големия взрив. Коя е била най-първата от всички първопричини? Кое е задвижило машината? Коя е причината за Големия взрив?

Томаш изглеждаше объркан.

— Но вие, струва ми се, отговорихте на този въпрос по време на лекцията. Казахте, че след като времето не е съществувало, не е могло да има причини, предхождащи Големия взрив.

— Така е — съгласи се ученият. — Виждам, че внимателно сте слушали лекцията. — Усмихна се. — Но бих искал да ви кажа, че това е начинът, по който ние, учените, заобикаляме този неудобен въпрос. В действителност всичко сочи, че е имало Голям взрив. А щом го е имало, нещо го е предизвикало. И отново се връщаме на същото място. Коя е първопричината?

— Господ?

Луиш Роша се усмихна.

— Това е една възможност — прошепна той. — Обективно погледнато, хипотезата за една вечна Вселена изключва Господ. Вселената винаги е съществувала, няма цел, тя е. Просто я има. В една вечна Вселена, без начало и край, доминото от причини е безкрайно, няма нито първа, нито последна причина. — Вдигна пръст. — Но Сътворението ни препраща към първопричината. Нещо повече, ако има Сътворение, има и Творец. Оттук и въпросът: кой е задвижил машината? Вече видях, че отговорът е Бог. Повтарям — това е само една възможност. Този аргумент не представлява доказателство, а само насока. Все пак, може и да съществува някакъв механизъм, все още неизвестен, който би могъл да разреши този въпрос, нали? Трябва да внимаваме, когато се позоваваме на „Бог на белите полета“, за да не изпадаме в положението на вечно призоваващи Господа всеки път, когато нямаме отговор на въпрос, който в крайна сметка си има някакво обяснение. И като казвам това, отново ще подчертая, че Сътворението ни препраща към Твореца. Каквото и да правим, въпросът неизбежно опира до преломния момент. — Поклати глава. — От друга страна, ако поставим Бог в уравнението, приемайки, че той е в основата на Сътворението, веднага ще се сблъскаме с нови проблеми, нали така?

— Като например?

— Ами… преди всичко къде е бил Бог преди Големия взрив. Вторият проблем е каква е причината за божието съществуване. Тоест, щом всяко нещо си има причина, значи и Бог си има своята.

— Значи, няма първопричина…

— А може и да има, кой знае? Ние, физиците, наричаме Големия взрив сингулярност. В този смисъл бихме могли да кажем, че Бог е сингулярност.

Томаш прокара ръка по косата си.

— Този аргумент изглежда интересен, но не е окончателен, нали?

— Не — съгласи се физикът. — Не е окончателен. Но има и един друг аргумент, който като че ли е по-убедителен. Философите го наричат с различни имена, но професор Сиза го наричаше… момент… ах, да! Наричаше го „интенционален аргумент“.

— Интенционален ли?

— Точно така. Въпросът, както се досещате, има чисто субективен характер, що се касае до тълкуването. С други думи, някой може да направи нещо с определено намерение, но външният наблюдател никога не би могъл да е абсолютно сигурен, че намерението е било именно такова. Може да се допусне, че намерението е било едно, но само този, който е предприел действието, знае истината. — Махна към Томаш. — Ако вие обърнете сега тази маса, аз мога да тълкувам това действие от гледна точка на това дали сте го направили нарочно, или не. Може да сте го направили нарочно, а после да се престорите, че е било неволно. Истината е, че единствено вие можете да бъдете абсолютно сигурен относно намерението си, а аз винаги ще имам някакво субективно убеждение, нали?

— Да — каза Томаш. — Но какво целите с това?

— Искам да стигна до въпроса: с какво намерение е сътворена Вселената?

Луиш впери поглед в Томаш.

— Какво не бих дал, за да науча отговора на този въпрос — каза историкът с усмивка.

— Ако знаех, надали щях да разговарям сега с вас — засмя се Луиш. — Но за по-изчерпателен отговор ще трябва да попитате професор Сиза.

— За съжаление в момента е невъзможно. Смятате ли, че някой би могъл да отговори на този въпрос?

Физикът си пое дълбоко дъх, претегляйки внимателно думите, които смяташе да произнесе.

— Мисля, че не е лесно да се отговори утвърдително на този въпрос, но има някои интересни доводи.

— Кажете, моля ви.