Божията формула

— Кой е? — Пауза. — Кой? — Пауза. — А, един момент. — Погледна към сина си. — Професор Роша те търси. Чака те долу.

— О! — възкликна Томаш. — Кажи му, че слизам.

Почти щастлив, че прекъсва изнурителната работа, която му отне цяла сутрин, без да даде какъвто и да било резултат, Томаш сгъна листа с ребуса и отиде да си вземе сакото.

Паркираха колата под сянката на един дъб. Докато излизаше от колата, Томаш се загледа в малката къща, скрита зад зида и храстите на тихия булевард „Диаш да Силва“, където живееха повечето университетски преподаватели. Къщата изглеждаше приветлива, макар че очевидно се нуждаеше от ръката на градинар — растенията бяха избуяли прекалено и бяха превзели пътеката, водеща през дворчето към вратата.

— Значи това е домът на професор Сиза? — попита Томаш, оглеждайки фасадата на къщата.

— Да, тук.

Историкът изгледа колегата си.

— Не е лесно да се върне тук човек, нали?

Луиш Роша обърна очи към дома и дълбоко въздъхна.

— Как ще е лесно?

— Извинете, че ви помолих за това — каза Томаш. — Но ми се струва важно да огледам мястото, където е станало всичко.

Минаха през портичката и се отправиха към входа на къщата. Физикът извади ключ от джоба си и го вмъкна в ключалката. Миг по-късно вратата скръцна и се отвори. Кимна на Томаш да влезе и го последва.

Почти гробна тишина ги посрещна в дома. Подът на малкото антре беше покрит с теракотени плочки. Отворената врата отляво водеше към хола, а друга, отдясно, към кухнята, откъдето се дочуваше лекото бръмчене на все още включения хладилник.

— Всичко изглежда така подредено…

— Защото не сте видели кабинета — отбеляза Луиш Роша, след което мина отпред и сви по малък коридор пред хола. — Елате.

В дъното на коридора имаше три врати. Физикът отвори тази отляво, която бе опасана с полицейска лента, и му направи знак да надникне.

— По дяволите — възкликна историкът.

Море от книги, листове и папки заливаше пода в неописуем хаос, етажерките на дървените шкафове стояха почти празни — тук-там с по някое томче, устояло на урагана.

— Виждате ли? — попита физикът.

Томаш не можеше да откъсне очи от планината, образувана от книги и документи.

— Вие ли открихте тази бъркотия?

— Да — потвърди Луиш. — Бях се разбрал с професор Сиза да дойда да проверя изчисленията му за последствията от една хипотетична промяна в масата на електроните. Професорът беше пропуснал една лекция няколко дни преди това, но тогава не обърнах голямо внимание, тъй като знаех, че е малко разсеян. Но когато стигнах до портичката, веднага забелязах, че входната врата зее широко. Стори ми се необичайно. Извиках професора, но никой не отговори. Дойдох в кабинета и се сблъсках с… с това — каза, кимвайки към бъркотията. — Осъзнах, че е имало влизане с взлом, и извиках полицията.

— Хм — каза само Томаш. — И какво направиха?

— Нищо особено. Запечатаха мястото и взеха някакви проби. После идваха няколко пъти от следствената служба и задаваха въпроси, свързани най-вече с онова, което професорът е съхранявал тук. Искаха да знаят дали е имало ценни вещи. Но впоследствие въпросите станаха други и някои от тях, да си призная, бяха направо странни.

— Например?

— Искаха да знаят дали професорът е пътувал често и дали е познавал хора от Близкия изток.

— А вие? Какво отговорихте?

— Ами… мм… очевидно е, че професорът пътуваше доста. Ходеше по конференции и семинари, общуваше с други учени… нещо нормално за човек, който е посветил живота си на науката.

— А той познаваше ли хора от Близкия изток?

Луиш Роша се намръщи.

— Сигурно е познавал, не знам. Той поддържаше контакти с много хора, нали разбирате?

Томаш обърна лице и отново огледа камарата книги, пръснати по пода, сякаш бяха куп боклуци, останали след ремонт. Явно някой беше пристигнал тук и бе разхвърлял всичко, търсейки бог знае какво. Всъщност Томаш знаеше. Знаеше го Томаш Нороня, знаеше го Франк Белами и още няколко души. Крадците бяха хора на „Хизбула“ и бяха търсили Die Gottesformel, стария ръкопис, който в крайна сметка бяха открили някъде из този кабинет.

Размърдвайки се зад Томаш, Луиш отвори средната врата.

— Ще отида до банята — каза, докато влизаше в малката стаичка с бели и сини плочки. — Вие няма да се притеснявате, нали?

Залости вратата.

Томаш погледна за последен път опустошения кабинет и се извърна. Вниманието му се насочи към третата врата по коридора, протегна ръка и я отвори. Голямото легло показваше, че това е спалнята на професор Сиза.