Божията формула

Що за ребус е това, по дяволите? — питаше се Томаш и продължаваше да се взира в редовете, нахвърляни на картичката.

Мобилният телефон иззвъня.

— Hello, Томаш — промърмори познатият дрезгав глас. — Казаха ми, че сте искали да говорите с мен.

— Здравейте, мистър Белами. Как е времето в Ленгли?

— Не съм в Ленгли — отвърна гласът. — Намирам се в самолет и летя над територия, чиито координати не мога да ви дам. Линията не е безопасна, което означава, че трябва да внимавате какво говорите. Разбрахте ли?

— Да.

— Сега ми кажете защо толкова спешно трябваше да говорите с мен.

Томаш неволно се изпъна на стола като часовой, застанал мирно пред офицер.

— Мистър Белами, мисля, че разбрах за какво се отнася документът, заради който предприех онова пътуване.

За момент настъпи тишина, в която се долавяше само леко пукане по линията.

— Really?82

— Въз основа на онова, което открих, смятам, че темата на документа не би трябвало да ни безпокои. Става въпрос за нещо съвсем различно от онова, което си мислихме.

— Сигурен ли сте?

— Ами… мм, всъщност съм относително сигурен. Дотолкова, доколкото мога да съдя по разкритото от мен, нищо повече. Ще съм абсолютно сигурен, когато прочета самия ръкопис, което в момента ми се струва невъзможно поради добре известните ви причини.

— Наистина ли мислите, че темата на документа не е онази, която ни безпокои?

— Да, така смятам.

— Тогава как ще ни обясните защо нашият шибан гений е казал в частен разговор, че онова, което е открил, ще предизвика такъв взрив от насилие, каквото светът не е виждал?

Томаш замълча нерешително.

— Наистина ли го е казал?

— Да. Казал го е пред физик, който беше наш информатор. Не си ли спомняте, че вече ви разказах тази история, когато бях в Лисабон?

— Да, спомням си.

— Е, какво ще кажете?

Историкът си пое дъх.

— Има само един начин да разберем това — каза той.

— Какъв?

— Ще се наложи отново да пътувам.

— За къде?

— Нали линията не е сигурна? Настоявате ли да ви кажа дестинацията?

Франк Белами изпсува.

— Имате право — съгласи се той. — Вижте, ще се свържа с нашето посолство в Лисабон и ще ги инструктирам да ви осигурят всички необходими средства, съгласен ли сте?

— Много добре.

— So long83, Томаш. Вие сте един шибан гений.

Франк Белами прекъсна връзката и Томаш остана за миг, загледан в дисплея на мобилния телефон. Дяволите да го вземат! Този човек наистина успяваше да го ядоса! Обективно погледнато, Белами като че въздействаше така на всички, спомняше си как му угодничеха Грег Съливан и Дан Снайдер по време на онази паметна среща в Лисабон. Томаш си представи човека от ЦРУ по време на среща в Овалния кабинет в Белия дом и устните му се разтегнаха в усмивка. Дали и президентът на Съединените щати не получаваше разстройство след разговорите си с този човек?

Може би, за да се отърси от студените тръпки, които го бяха полазили след разговора с Белами, Томаш се отдаде на носталгията по Ариана. Преди броени дни се беше сбогувал с нея, а вече тъгуваше по нея. Сънуваше я всяка нощ, виждаше я отдалече и я викаше, но Ариана се отдалечаваше, сякаш невидима сила я теглеше отвъд хоризонта. Томаш се будеше разстроен, със свито сърце и буца на гърлото.

Той въздъхна и сведе очи към картичката, която държеше в ръцете си. Мястото на подателя беше празно, но Томаш знаеше, че не са му нужни други сведения, освен тези, с които вече разполагаше. Имаше името на подателя, този Тензин Табтен, и макар че адресът не беше написан, в края на краищата най-важното се намираше от другата страна на картичката, нали?

Обърна картичката и се полюбува на красивия манастир в бяло и кафяво, който се издигаше сред пелена от мъгла на билото на хълма и гледаше отвисоко постройките, пръснати околовръст. Усмихна се.

Наистина, няма човек, който да не разпознае този тибетски дворец.

Потала.

XXVIII

Кристалночистата светлина на планините нахлу през прозореца на стаята и събуди Томаш. Историкът остана да се излежава, лениво сгушен в топлите завивки, удължавайки сладкия момент на пробуждането, но накрая все пак се надигна и отиде до прозореца да посрещне новия ден. Утрото беше свежо и хладно, с проблясващи слънчеви лъчи по белоснежните върхари наоколо, като втъкани скъпоценни камъни в искрящобялата пелена, опъната върху кафявата скала. Сняг покриваше урвестите планини, които се врязваха в наситеното синьо на небето. Утро в Лхаса.

Това беше третото му утро в столицата на Тибет. Томаш изпълни гърдите си с въздух и се протегна, усещайки с облекчение, че неразположението му от последните дни е изчезнало.

Малко след като се приземи на летището в Гонгар, той получи главоболие и гадене. Мъчеше го задух, който изсмукваше и последните му сили. През първата нощ не можа да заспи и едва след като повърна, реши да се обади на рецепцията и да помоли за лекар. Нямаше лекар, но човекът от рецепцията, свикнал с подобни симптоми у новодошлите, мигновено постави диагнозата.

— Acute Mountain Sickness — каза той, когато дойде в стаята да го види.

— Моля?

— Височинна болест — поясни той.