Божията формула

— Аз съм Жинпа Кадрома — съобщи монахът. — Искали сте да говорите с мен.

Томаш се представи и му показа листчето, написано от Грег Съливан в американското посолство в Лисабон.

— Едни приятели ме насочиха към вас. Казаха, че бихте могли да ми помогнете.

— Какви приятели?

— Ами… опасявам се, че не мога да ви кажа. Но са приятели.

Монахът сви дебелите си устни.

— Хм — прошепна той. — И с какво бих могъл да ви помогна?

— Търся един човек.

Томаш извади картичката от джоба си и я подаде на Жинпа. Монахът взе картичката, взря се в снимката на Потала и се зае да чете посланието, изписано на гърба.

— Какво е това?

— Илюстрована картичка, изпратена от Тибет до един мой приятел, който изчезна. Имам основания да смятам, че този тибетец би могъл да ми помогне да разбера какво се е случило с моя приятел. Тибетецът се казва… мм… — Томаш се наведе да види името, надраскано на картичката в ръцете на Жинпа. — Тензин Табтен.

Монахът впери нетрепващ поглед в него, после постави картичката до снимките на Далай Лама.

— Никой не може да получи достъп до Тензин Табтен току-така — каза Жинпа. — Първо ще трябва да проверим някои неща и да поговорим с някои хора.

— Разбира се.

— Утре ще имате отговор. Ако открием нещо подозрително, никога няма да видите човека, когото търсите. Но ако всичко е наред, ще постигнете целта си. — Махна леко с ръка, сякаш се сбогуваше. — Елате точно в десет сутринта пред храма на Ария Локешвара.

Томаш си записа.

— Ария Локешара.

— Локешвара.

Поправи записаното.

— И къде е това?

Жинпа се обърна и кимна по посока на картичката. В двореца Потала.

Ситен дъжд се сипеше неуморно над Лхаса, прострял мръснобялата си пелена над тибетската столица, когато Томаш Нороня започна да се изкачва по стръмния склон над къщите. Крачейки бавно и съсредоточено, без да изпуска от контрол дишането и сърдечния си ритъм, той изкачи стъпалата в буквата Z, докато стигна нивото на покривите на Шол. Спря, вдигна глава и се взря в прекрасния папат пред него.

Потала се издигаше величествено на стръмния зъбер, прегърнал тъмната скала с дългата си бяла фасада, с червеникаво-кафяви сгради в средата, напомнящи кули на замък, вперил празните очи на прозорците в града, изгубен в подножието му. Целият палат приличаше на огромен фар, внушителна крепост, бдяща над Лхаса — будуващ исполин, възправил се над мъгливата пелена с мълчаливо величие, за да направлява духа на Тибет. Цветни знамена с молитви се полюшваха тежко, развявани от вятъра. Задъхан, отмалял от умора и възбуда, Томаш се наведе над зида и впери поглед във вълшебния град на платото сред планините, с къщите в подножието на Потала, които приличаха на поклонници, проснати в молитва пред божеството, наблюдаващо отгоре.

Всичко тук изглеждаше спокойно, прозрачно, възвишено. Целомъдрено. Никъде другаде, както тук, не беше изпитвал чувството, че се намира някъде между небето и земята, реейки се като свободен дух над човешката маса, все по-близо до Бога. Усещаше вечността, събрана в секунда, преходното, запечатало безкрая, началото и края, светлината и тъмата, Вселената в един дъх, чувството, че животът има мистичен смисъл, че има тайна, скрита отвъд видимото, загадка, изписана с древно писмо, и херметичен код, извечен звук, който долавяш, без да чуваш.

Тайната на света.

Но пронизващият леден вятър бързо угаси тайнствения пламък, лумнал в гърдите му, и го принуди да се устреми към тъмните покои на спящия палат. Премина „Деян Шар“, големия външен двор на Потала, и бързо изкачи стълбите до Белия дворец, старата резиденция на Далай Лама. Когато достигна топлите горни етажи, Томаш усети тайнствената аура, която изпълваше това място.

Тъмните килии, осветени от едва мъждукащи лампи, висящи от тавана или из жълтите завеси на прозорците, сякаш криеха загадъчно съкровище. Из коридорите долитаха гласовете на монаси, които рецитираха свещени текстове. Само звънът на камбаните, биещи отдалече, нарушаваше вълната от лекото напевно декламиране на мантрите; първичното ооооооом кънтеше из палата. Въздухът беше наситен с острата миризма на лой от як, смесена с аромат на тамян. Силният вятър навън сигурно беше разкъсал плътната пелена от облаци, защото в този момент топли слънчеви лъчи нахлуха през златистите завеси, изпълвайки палата със странни светлини, достигащи до най-тъмните му кътчета, а виолетово–белият дим от тамяна се заизвива нагоре, като духове, чезнещи във въздуха.

Млад монах, наметнат с яркочервено наметало, се показа в коридора и Томаш се устреми към него.

— Таши делех — поздрави чужденецът.

— Таши делех — отговори монахът с лек поклон.

Томаш го погледна въпросително.

— Ария Локешвара?

Монахът му направи знак да го последва. Изкачиха се до Червения дворец и поеха по коридори, боядисани в оранжево, после през сводеста галерия с колони, покрити с червен плат, която гледаше към позлатените покриви. След като свиха няколко пъти в странични галерии, монахът посочи малък параклис, сгушен в един от ъглите на палата. Стълбите пред параклиса бяха ярко осветени от струящите през пролуката на покрива слънчеви лъчи.