Божията формула

Полковникът кимна към предната седалка и Томаш чак сега осъзна, че на мястото до шофьора има още един човек. Вгледа се в него и смаян разпозна черните коси, нежния овал на лицето, чувствените устни, медените очи, които го гледаха с неприкрита тъга.

Ариана.

XXX

Стаята беше тъмна и студена, само с едно прозорче с решетка и дебело матово стъкло. Тесният отвор беше единственият източник на светлина в малкото помещение. От тавана висеше малка гола крушка, като сълза, увиснала на нишка, но Томаш още не я беше виждал да свети и предполагаше, че едва привечер щеше да наблюдава бледото й мъждукане.

Тясното затворено пространство, в което се намираше, трудно можеше да бъде наречено стая. Беше нещо като мазе, а в неговия случай най-подходяща му се струваше думата килия. Томаш беше затворен в импровизирана килия. На каменния студен под беше хвърлено шарено тибетско одеяло, имаше кофа за физиологични нужди и кана с вода.

Нищо повече.

Но комфортът беше последната му грижа в този момент. Основният проблем се свеждаше до това, че отново бе арестант. Седна по турски на одеялото, опитвайки се да осмисли случилото се. Беше попаднал в ръцете на иранците, които се опитваха да разбулят тайната около ръкописа на Айнщайн. И за капак на всичко, като гнила черешка върху тортата от нещастия, се беше появила Ариана.

Беше му трудно да повярва, но с очите си беше видял Ариана в компанията на иранския полковник, беше я видял да седи в колата, с която го бяха отвлекли. Нима е възможно? Ариана срещу него? Не спираше да се терзае от съмнения. Нима през цялото време е била срещу него? Нима през цялото време го е мамила? Какъв глупак беше! Глупак, глупак, глупак! Но, запита се той, каква бе целта на всичко това? Защо бе нужно да разиграва целия онзи театър в Техеран? Не, каза си Томаш, поклащайки глава. Не беше възможно. Ариана не би могла да играе двойна игра. Не. Сигурно имаше някакво друго обяснение. Помъчи се да намери алтернативи, оправдания, да тръгне по друг, различен път. Може би са я принудили? Разбрали са, че му помага, и са я заплашили? Но след като я грозеше опасност, защо я бяха оставили да дойде чак до Тибет?

Часове наред прекара в терзания, опитвайки се да намери обяснение за необяснимото, приемливо оправдание за неприемливото. Но горчивият вкус на предателството не го напускаше, следваше като сянка всяка негова мисъл, играеше си с чувствата му и го гнетеше повече от всичко друго.

Шум на приближаващи стъпки прекъсна мъчителната нишка на разсъжденията му. Томаш затаи дъх. Дочу гласове, съпровождащи стъпките, после стъпките утихнаха и чу металния звук на превъртащ се ключ в ключалката на вратата на стаичката.

Вратата се отвори и едрото тяло на полковника изпълни тясното помещение. Носеше столче, а зад него идваше още някой. Томаш обърна глава и видя Ариана.

— Е, как е, професоре? — попита офицерът от ВЕВАК с дружелюбен тон. — Готови ли сме да говорим?

Каземи пусна Ариана да мине напред и заключи вратата зад себе си. После остави столчето на земята, седна и се вторачи в Томаш. Затворникът се надигна от тибетското одеяло и изгледа първо Каземи, после Ариана.

— Какво искате от мен?

— Вие знаете… — усмихна се Каземи снизходително.

Томаш се взираше в Ариана, забравил за присъствието му.

— Как можахте да ми сторите това?

Иранката избягна погледа му.

— Доктор Пахраван не е длъжна да ви дава обяснения — изръмжа Каземи. — Да минем на въпроса, който ни интересува.

— Кажете, моля ви — настоя Томаш, без да откъсва очи от Ариана, — какво става тук?

— Предупреждавам ви, професоре — повиши глас полковникът. — Доктор Пахраван не е длъжна да ви дава обяснения. Вие би трябвало да ни поясните нещо.

Томаш не даде вид, че е чул човека от ВЕВАК, и продължи да се взира в Ариана.

— Кажете ми, че всичко е било лъжа. Кажете ми нещо, каквото и да е.

Каземи скочи от столчето, хвана Томаш за яката и вдигна ръка, готов да го удари.

— Млъкни, идиот такъв!

Ариана извика нещо на фарси и полковникът застина с ръка във въздуха. Неохотно пусна Томаш и се върна на столчето с явно презрение, изписано на лицето.

— Е? — настоя затворникът със същия предизвикателен тон. — Как ще обясните всичко това?

Ариана замълча за секунда, но веднага след това погледна полковника и отново заговори на фарси. След като размениха няколко неразбираеми реплики, Каземи кимна ядосано и се обърна към Томаш.

— Какво искате да знаете?

— Искам да знам доколко доктор… доктор Пахраван е замесена в тази история?

Офицерът от ВЕВАК се усмихна язвително.

— Горкият — каза. — Нима наистина мислите, че е толкова лесно да се избяга от „Евин“?

— Какво искате да кажете с това?

— Онова, което искам да кажа, е, че не вие сте успели да избягате, чухте ли? Ние ви оставихме да избягате.

— Как така?

— Прехвърлянето ви от „Евин“ в Затвор 59 беше само претекст за улесняване на бягството ви.

Томаш изгледа Ариана, не вярвайки на ушите си.

— Вярно ли е това?

Иранката остана безмълвна.

— Доктор Пахраван замисли всичко — разкри полковникът, сякаш говореше вместо нея. — Прехвърлянето ви, театърът насред улицата, за да ви убеди, че ви спасяват, всичко.