Божията формула

— Умря по време на разпит. Бяхме го обесили с главата надолу и го налагахме с пръчки, но в един момент престана да реагира. Помислихме си, че е изгубил съзнание, и се опитахме да го свестим, но той не дойде на себе си. Лекарят установи, че е мъртъв.

— Копелета.

— Доста неприятно, наистина — отсъди Каземи. — Старецът се спомина, преди да ни каже каквото и да било. Това обърка нещата, както навярно се досещате.

— Какво очаквахте да ви разкрие?

— Как да тълкуваме ръкописа на Айнщайн, разбира се. Ръкописът съдържаше загадки, а човекът, който можеше да ни ги разтълкува, беше умрял. Имахме сериозен проблем. Щяха да хвърчат глави. — Прокара ръка през гърлото с красноречив жест, сякаш неговата глава беше една от тях. — Имахме късмет, че нашите служби от ВЕВАК бяха направили списък на близките до професор Сиза хора. И така разбрахме, че той имал приятел математик… мм… еди-кой си Нороня.

Томаш зяпна ужасен.

— Баща ми.

— Човек, с когото явно професор Сиза доста е разговарял. — Каземи се наведе с почти заговорническо изражение в очите. — За нас беше важно да узнаем дали, докато са си бъбрели по приятелски, покойният не е разкрил някоя от тайните от ръкописа на Айнщайн пред видния математик. Разбирате ли? Значи, достатъчно беше да зададем няколко въпроса на математика. — Сви рамене. — Но впоследствие разбрахме, че математикът е тежко болен. И дума не можеше да става да повторим номера, който бяхме скроили на професор Сиза. Нещата щяха отново да свършат зле и щяхме да привлечем ненужно внимание. Но ние трябваше да намерим отговор на нашия въпрос, нали така? Какво да правим? — Направи драматична пауза. — Тогава открихме, че въпросният математик има син, който е криптоаналитик. Нещата се подреждаха отлично. Щяхме да доведем сина тук и той щеше да ни помогне да дешифрираме ребусите от ръкописа. Предположихме, че ако не успеете, вероятно сам ще потърсите помощ от баща си, знаейки за близкото му приятелство с професор Сиза. Изглеждаше перфектно.

— Разбирам.

— Нещата потръгнаха добре. Дойдохте в Техеран, видяхте ребусите и започнахте да работите върху тях. Доктор Пахраван много ви хвалеше в докладите си, съобщи ни, че сте постигнали голям напредък в разгадаването на първия ребус, този в стиховете. Всички бяхме много доволни. Но възникна проблемът с взлома в Министерството на науката. И тук вече нещата излязоха извън контрол. Когато ни информираха, че сте били задържан при тези обстоятелства, веднага разбрахме, че ЦРУ е замесено в случая. А това, както можете да предположите, ужасно усложняваше положението.

— Да, разбира се — иронично подхвърли Томаш. — Сигурно съм ви провалил вечерта.

— Напълно — потвърди Каземи. — Най-напред мислехме да ви изтръгнем информацията насила, но веднага стана ясно, че не знаете всичко. Доктор Пахраван ни обърна внимание, че дори не сте имали време да разпитате баща си. И така, трябваше да създадем условия за това, нали? Да ви оставим да си поприказвате с татенцето, а после да ви проследим и да видим къде ще ни заведете.

— Наистина ли вярвате, че баща ми знае нещо?

Полковникът повдигна рамене.

— Това беше една възможност.

— И какво би могъл да знае?

— Би могъл да знае например къде е скрит вторият ръкопис.

— Какъв втори ръкопис?

— Ами втората част на Die Gottesformel.

— Каква втора част? За какво говорите, по дяволите?

Каземи въздъхна, сякаш говореше с дете.

— Има и втора част на ръкописа. Документът, който занесохме в Техеран, е непълен. Къде е втората част? Ето, това попитахме професор Сиза. Къде е втората част? Той не отговори.

— Но откъде знаете, че има и втора част?

— От шифъра.

— Какъв шифър?

— Шифърът в ръкописа. — Намести се на табуретката. — Знам, че нямахте възможност да прочетете Die Gottesformel, затова ще ви обясня. В края на текста Айнщайн е написал, че е открил формула, която може да доведе до невиждана експлозия и че въпросната формула е написана на друго място. После добавя see sign (виж знака) и шифъра. Смятаме, че това е ключът за откриването на втората част на ръкописа.

— Но къде е тази втора част?

Каземи въздъхна отново. Томаш усещаше, че агресивното му поведение е отдушник за огромното вътрешно напрежение.

— Не знам — възкликна той. — Вие ми кажете.

— Аз? Но какво бих могъл да ви кажа? Нямам и най-малка представа къде би могла да се намира тази… тази втора част. Всъщност едва сега научавам, че има и втора част на ръкописа.

— Я не се правете на глупак — изръмжа иранецът. — Не питам за това.

— А какво?

— Искам да знам какво ви разкри баща ви.

— Баща ми? Нищо не ми е разкривал.

— Искате да ме убедите, че не сте разговаряли?

— Разбира се, че говорихме — каза Томаш. — Но не и върху ръкописа на Айнщайн.

— А върху изследванията на професор Сиза?

— Също. Дори и през ум не ми е минавало, че той би могъл да знае нещо важно по случая.

По лицето на Каземи се изписа нетърпение.

— Вижте, съветвам ви да не си играете с мен.

— Не си играя с вас. Доколкото знам, единствените, които си играят с някого тук, това сте вие!

— Тогава какво правите тук?