Божията формула

— Аз ли? Тук съм, защото ме отвлякохте! Всъщност, настоявам незабавно…

— Какво търсите в Тибет? — прекъсна го иранецът, уточнявайки въпроса си.

— А — разбра Томаш. — Ами… мм… дойдох да търся някаква следа от професор Сиза, разбира се. — Замълча унило. — Но щом е мъртъв, няма какво повече да диря.

— И сте дошли чак в Тибет да издирвате професор Сиза? Защо в Тибет?

Томаш се поколеба, питайки се какво би могъл да каже на човека от ВЕВАК. — Защото… защото разбрах, че е поддържал контакти с Тибет.

— Какви контакти?

— Уф… не знам.

— Лъжете. Какви контакти?

— Не знам, вече ви казах. Опитвам се да открия.

— И какво ще правите?

— Аз ли? Нищо. Доколкото разбрах, професор Сиза е мъртъв.

— Да, но къде щяхте да се опитате да го намерите?

— Вече опитах.

— Къде?

— В Потала, малко преди вие да ме отвлечете.

— Защо в Потала?

— Защото… мм… защото намерих в дома му картичка от Тибет с изглед от двореца Потала.

— Къде е тази картичка?

— Оставих я… оставих я в Коимбра.

Това беше лъжа, разбира се. Беше я донесъл в Тибет, но за късмет картичката беше останала у Жинпа, когато отиде да го посети в храма „Джоханг“.

— И кой му е изпратил тази картичка?

— Не знам — излъга отново. — На картичката нямаше текст.

Объркан, полковникът впи очи в него.

— Но в такъв случай защо решихте, че картичката има някаква връзка с местонахождението на професора?

— Фактът, че идва от Тибет. Стори ми се странно, само това. И понеже не разполагах с друга следа, реших, че си струва да проуча тази.

— Хм — промърмори Каземи, опитвайки се да сглоби частите от пъзела. — Не можете да ме убедите. Никой не тръгва за такова отдалечено и недостъпно място като Тибет само защото има някакво неясно усещане, нали?

Арестантът обърна очи с досада и си пое дълбоко въздух, сякаш търпението му се беше изчерпало.

— Чуйте, не мислите ли, че вече е време да приключим с този глупав театър?

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че трябва да стъпите на земята.

Иранецът го изгледа, без да разбира.

— Как така?

— Ръкописът на Айнщайн. Нима все още не сте разбрали, че той не е това, което си мислите?

— Не е ли? И какво е тогава?

— Ръкописът няма нищо общо с атомните оръжия.

— А с какво друго?

Томаш се опъна по гръб на тибетския килим и положи глава на преплетените си зад главата ръце, сякаш се беше излегнал да се попече на слънце. Притвори клепачи, като че ли се наслаждаваше на въображаема топлина, и за първи път широка усмивка грейна на лицето му.

— С нещо далеч по-важно от това.

XXXI

Одеялото беше абсолютно недостатъчно, за да го предпази от ледения студ, който скова всичко през нощта. Томаш се сви като зародиш под завивката, но топлината на тялото му, задържана от грубия плат, не стигаше, за да компенсира жестокия студ, от който вече трепереше целият.

Разбра, че няма да може да заспи, и се зае да прави упражнения. Беше отчаян опит да се стопли, но се оказа донякъде сполучлив. Томаш се почувства по-добре и се сгуши под одеялото. Но след минути студът отново го връхлетя и затворникът осъзна, че напразно се надява да заспи. Щом го свиеше студът, трябваше да прави гимнастика, защото само така би могъл да издържи през нощта. Няма друг начин, помисли си той. Ще спи, когато изгрее слънцето, когато оскъдната дневна светлина проникне в килията. Проблемът беше в това, че и иранците щяха да се върнат по същото време, а един нов разпит не му се струваше най-добрият начин да се съвземе от безсънна нощ. Скръц, скръц.

Звукът от превъртането на ключа в ключалката изненада Томаш. Не беше усетил стъпки отвън; сякаш някой беше дошъл тайно, на пръсти, и едва сега, след като пъхна ключа във вратата, беше издал присъствието си.

Щрак.

Вратата се отвори и Томаш вдигна глава, за да види посетителя. Но всичко продължаваше да тъне в мрак, защото непознатият беше дошъл без фенерче.

— Кой е? — попита той, изправен върху тибетското одеяло.

— Шт.

Изшъткаха му припряно, но меко, и гласът му се стори познат. Наведе глава и отвори широко очи, опитвайки се да разпознае силуета, който прекрачваше вратата.

— Ариана?

— Да — прошепна му женският глас. — Не вдигайте шум.

— Какво става?

— Не вдигайте шум — прошепна умоляващо. — Елате с мен. Ще ви изведа оттук.

Томаш не чака да го молят. Скочи мигновено на крака и се вгледа внимателно в сянката, замръзнала в очакване.

— А другите?

Усети нежното докосване на ръката на Ариана.

— Шт — настоя тя все така сподавено, почти като дихание. — Елате с мен. Но тихо.

Топлата ръка на Ариана се вплете в пръстите му и го задърпа към вратата. Затворникът се остави да го водят из мрака. Придвижваха се бавно, почти пипнешком, стараейки се да не вдигат шум. Качиха се по някакви стълби, прекосиха двор, свърнаха по топъл коридор и излязоха през една врата.

Томаш усети как нощният студ го блъсна в лицето и най-сетне видя светлина. Под мъждукането на близкия електрически стълб той различи очертанията на пътя, дърветата наоколо и един тъмен джип. Бяха под открито небе. Ариана го задърпа по посока на джипа. Отключи вратите и направи знак на Томаш да влезе.

— Бързо — прошепна. — Да изчезваме, преди да са се събудили.