Божията формула

— Разбирам подозренията ви — каза. — В тази ситуация това е нещо нормално. Но можете да сте сигурен, че сега няма никаква инсценировка.

— Как да съм сигурен?

— Нещата са различни.

— В какъв смисъл?

— В Техеран направих всичко, за да ви защитя. Инсценировката беше единствената възможност да ви защитя.

— Не разбирам…

— Вижте, Томаш — каза тя и стисна зъби. — Какво мислите, че щеше да ви се случи, след като ви заловиха в Министерството на науката посред нощ, със секретен документ в ръцете и спътник, който стреля, без да мисли?

— Нямаше да ми е леко. Макар че това, което преживях, също не беше кой знае колко леко.

— Разбира се, че страдахте достатъчно. Но Затвор 59 е много по-лошо място от „Евин“. Или се съмнявате в това?

— Е, да. Определено щеше да ми дойде в повече.

— Добре, че най-сетне проумяхте това. Но може би се съмнявате, че накрая всичко щяхте да признаете?

— Е… да.

— Не бива да храните илюзии — каза тя. — Сигурно щеше да отнеме известно време, няколко седмици или месеци, но накрая щяхте всичко да си кажете. Всички си признават.

— Добре, така да е.

— А след като си признаехте? Какво щеше да ви се случи?

— Може би щях да прекарам дълго време в затвора, така мисля.

Ариана поклати глава.

— Щяхте да умрете. — Погледна го изкосо. — Не го ли разбрахте? Когато някой престане да е полезен, го убиват.

— Така ли смятате?

Иранката пак се втренчи в шосето.

— Не смятам — каза тя. — Знам. — Прехапа долната си устна. — Почти бях изгубила надежда, когато ми хрумна една идея. Защо да не ви освободят, а после да ви проследят, за да видят докъде ще ви доведе разследването? В крайна сметка, казах им аз, възможно е баща му наистина да знае нещо, което да помогне за разбулването на тайната. Защо не го оставите да се върне при баща си, като продължавате да го държите под непосредствено наблюдение? Нима това не би било по-продуктивно, отколкото онова, което замисляха да направят? — Усмихна се тъжно. — Тази идея, която ми хрумна, докато полагах отчаяни усилия да ви спася живота, им се видя доста интересна. „Ястребите“ на режима, които искаха главата ви, промениха позицията си. Все пак, казах им аз, приоритетът е да развием тайно производство на ядрено оръжие, което нито Международната агенция за атомна енергия, нито американските шпионски сателити биха могли да открият. Нали това беше целта на операцията? А щом като е това и щом като освобождаването ви щеше да помогне за постигането на тази цел, защо да не ви пуснем на свобода? — Отново изгледа Томаш. — Схващате ли? Така успях да ги убедя да ви оставят да избягате. После нещата тръгнаха по сценарий.

— Но щом е така, защо просто не ми отвориха вратата на затвора и не ме оставиха да си тръгна законно? Защо беше необходим целият онзи театър насред улицата, да се преструвате, че ме спасявате?

— Защото ЦРУ веднага щеше да се досети, че има нещо гнило в цялата работа. Залавяме ви в министерството посред нощ с онзи документ в ръцете, в компанията на агент на ЦРУ, който открива стрелба, и само няколко дни след това ви пускаме да си ходите? Просто ви отваряме вратите, а? Нима мислите, че в ЦРУ нямаше да сметнат това за подозрително? — Поклати глава в отговор. — Очевидно е, че не можехме да ви пуснем току-така. Бягството от затвора беше единственото разрешение.

— Разбирам — съгласи се Томаш. — Но защо не ми казахте?

— Защото нямах тази възможност. Защото всеки път, когато се срещах с вас, бях под наблюдение. Освен това трябваше да се държите естествено. Ако ви бях казала нещо, каквото и да било, рискувах да проваля всичко.

Историкът прокара ръка по косата си.

— Разбирам — каза. — А сега, след като ме измъкнахте от онази дупка в Лхаса? Нима не излагате и себе си на опасност?

— Разбира се.

— Тогава… защо го направихте?

Ариана не отговори веднага. Остана мълчалива, вперила поглед в пътя.

— Защото не можех да ги оставя да ви убият — прошепна накрая.

— Но вижте… сега вие… вие самата можете да загинете.

— Не и ако докажем, че ръкописът няма нищо общо с ядрените оръжия.

— А ако не успеем да го докажем?

Иранката го погледна с блеснали очи; тъжно сияние обгръщаше красивото й лице:

— В такъв случай ще убият и двама ни.

Слънцето грееше отвисоко и така напичаше, че в джипа стана горещо като в пещ. Двамата отвориха прозорците и подложиха поруменелите си лица на свежия полъх. Стигнаха до някакво дефиле и джипът се заклатушка по неравния път през долината, залята от море от речни камъни.

Подал глава навън, Томаш се любуваше на идиличната природна красота. В тибетския пейзаж, мислеше си той, имаше много светлина и ярки, неподправени цветове. Тук червеното беше по-наситено, зеленото по-ярко, жълтото по-златисто; цветовете сякаш пламтяха сред планините, зашеметявайки сетивата с ослепителни хроматични експлозии.

И тогава го видяха. Синьо сияние блесна отдясно. Беше великолепно полирано бижу, мастиленосиньо огледало върху златната земя, лазурен сапфир, инкрустиран върху злато. Светлината, която излъчваше, беше наситено синя, сякаш извираше отвътре и се разгаряше в мощен, почти хипнотичен блясък.