Божията формула

Обзе го чувството, че е потънал в делва с невероятно вкусен мед. Сетивата му се замъглиха, чувствеността, излъчвана от тялото на Ариана, стана по-силна, ароматът на лавандула — по-наситен, жълтото на очите — по-златисто, докосването на кожата й — по-меко, топлината на тялото й — по-гореща, вкусът на устата — по-сладък. Планините, езерото, цветовете, студът, светлината, всичко изчезна пред този наситен със страст момент.

Вселената се състоеше само от Томаш и Ариана, той и тя, зелено и златно, желязо и кадифе, пот и лавандула, шоколад и мед, тяло и роза, проза и поезия, глас и мелодия, ин и ян, две тела, слети в едно върху голата скала, танцуващи дълъг танц, ту бавен, ту бърз, жаден, ненаситен, полюшващи се синхронно в ритъма на стенанията, все по-поривисто, по-силно и по-силно. Извикаха.

В момента, в който усети експлозията на цветовете и светлините да прорязват тялото му, в който цялата вечност се побра в един безкраен миг, в който страстта се издигна до най-високия връх и най-сетне се сляха напълно, в този момент на божествено прозрение Томаш разбра, че диренето му е приключило, че тези медени очи бяха неговият край, че тези устни бяха неговото цвете, че това тяло беше неговият дом. Че тази жена беше неговата съдба.

XXXII

Първият признак, че приближават Шигаце, се появи след един завой — изникна сводеста постройка с ред прозорци над сини порти. Караше Томаш, Ариана спеше на рамото му. Разбра, че навлизаха в предградието, и намали скоростта. Появиха се дълги редици пюкханг — традиционни тибетски къщи, изградени от бял кирпич, с черни прозорци и пъстри лунгдас, развяващи се на вятъра. Молитвените хоругви бяха здраво завързани за тъмния покрив, с надеждата да привлекат добра карма за дома. Навлязоха в широк булевард с бензиностанции на „Петрочайна“ от двете страни и червени зидове с порти, пазени от китайски войници, явно бяха казарми на окупационните сили. Дърветата хвърляха широки сенки по асфалтирания път. Виждаха се малко автомобили, но затова пък имаше много велосипеди; тук—там се срещаха и камиони, които разтоварваха направо на тротоара.

Иранката се събуди. Двамата любопитно разглеждаха града, завладял долината. Съдейки по широкия булевард и архитектурата на сградите, те разбраха, че се намират в китайската зона на града. Спряха до група китайци, които жестикулираха на тротоара, и Ариана отвори прозореца.

— Хотел „Орчард“? — попита Томаш, надвесен над Ариана.

— А? — отговори един китаец. Очевидно не разбираше въпроса. Най-добре беше да наблегне на ключовата дума.

— Хотел?

Човекът измърмори нещо неразбираемо на мандарин и посочи напред. Томаш благодари и джипът пое в указаната посока. Наистина стигнаха до хотел, но не беше „Орчард“. Ариана слезе и отиде да пита на рецепцията.

Прекосиха китайския квартал на Шигаце, следвайки указанията. Стигнаха до кръстовището и завиха наляво. Улиците се стесниха, явен знак, че са навлезли в тибетския квартал. Пред тях се издигаше хълм с руини, покрити със скелета; табелата сочеше, че това е Шигаце Дзонг, старата крепост на града, чиято архитектура наподобяваше великолепния Потала, макар и не толкова внушителна и пострадала от опустошителните ветрове на китайската репресия.

На ъгъла отново завиха наляво, минаха по неугледна уличка и в дъното зърнаха богато украсена фасада с неонов надпис, който уведомяваше, че това е Тибет Гандзян Шигаце Орчард Хотел. Целта на пътуването им.

Паркираха пред хотела и влязоха в лобито. По средата беше разположена огромна маса, покрита с цветни дракони, отляво имаше павилион за сувенири, а отдясно — удобни черни фотьойли.

Тибетски младеж, почернял от слънцето, им се усмихна от рецепцията веднага щом влязоха.

— Таши делех — поздрави той.

Томаш отвърна на поздрава, свеждайки глава.

— Таши делех — каза той, опитвайки да си припомни инструкциите, които Жинпа му беше дал в Потала.

— Искам да говоря с бодхисатва Тензин Табтен.

Младежът се учуди.

— Тензин?

— Да — потвърди Томаш. — Имам нужда Тензин да ми покаже пътя.

Тибетецът видимо се колебаеше. Огледа се наоколо, впи отново тъмните си очи в Томаш, бегло изгледа Ариана, а после, явно взел решение, ги покани да седнат в салона. Младежът излезе и Томаш го видя да пресича улицата и площадчето с градинката от другата страна на хотела.

Един монах се запъти към тях, следван от младежа от рецепцията, и се наведе в поклон пред непознатите. Размениха си обичайния поздрав таши делех и тибетецът им направи знак да го последват. Отправиха се към огромен храм, който се издигаше в подножието на зелен хълм. Великолепният архитектурен комплекс беше в бяло и червеникавокафяво, с красиви златни покриви, с извити нагоре краища като пагоди, с черни прозорци, горделиво загледани в града.

— Гомпа? — попита Томаш, използвайки думата манастир, която беше запомнил в Лхаса, докато сочеше към сградата.

— Ла онг — потвърди монахът, оправяйки пурпурните си одежди. — Ташилунпо гомпа.

— Ташилунпо — каза Ариана. — Това е манастирът „Ташилунпо“.